Колко удобно за всеки, който е знаел това, помисли си Бейли.
— Нека някой робот да ме свърже с лекаря, който преглежда господаря ви, веднага щом се освободи. А докато стане това, искам друг да ми обясни как работи кранът на резервоара. Искам да знам как става водоснабдяването тук.
Лекарят се освободи скоро. Това беше най-старият космолит, когото Бейли бе виждал, което означаваше, че той може да е на повече от триста години. По ръцете му изпъкваха вени, а ниско подстриганата му коса бе чисто бяла. Имаше навика да почуква с нокът издадените си предни зъби, при което се чуваше слаб потракващ звук, който беше неприятен за Бейли. Казваше се Алтим Тул. Лекарят каза:
— За щастие той повърна значителна част от отровата. Но може и да не оживее. Трагична история. — Въздъхна тежко.
— Каква е отровата, докторе? — попита Бейли.
— Боя се, че не знам. — Трак-трак-трак.
— Какво? — възкликна Бейли. — Как го лекувате тогава?
— Директно стимулиране на нервно-мускулната система, за да се предотврати парализата, но като изключим това, оставил съм нещата да следват естествения си ход. — Лицето му, с бледожълтеникав цвят като на износена висококачествена кожа, придоби умолително изражение. — С тези неща нямаме много опит. Не помня друг такъв случай в повече от двестагодишната си практика.
Бейли го изгледа с презрение.
— Сигурно ви е известно, че съществуват такива неща като отрови?
— О, да. — Трак-трак. — Всеки го знае.
— Имате филми-справочници, от тях можете да получите информация.
— За това са нужни дни. Има безброй видове минерални отрови. Тук използуваме инсектициди и не е невъзможно да получим бактерийни токсини. Дори да са описани във филмите, ще ни трябва много време, за да намерим апаратура и да открием начина на изследването им.
— Ако на Солария никой не знае — каза мрачно Бейли, — бих ви препоръчал да се свържете с някой от другите светове и да разберете. Междувременно би било добре да проверите за отрова в резервоара на Груър. Идете лично, ако трябва, и го направете.
Бейли се отнасяше с груба безцеремонност към един уважаван космолит, нареждаше му като на някакъв робот, без да си дава сметка колко неуместно е това. Пък и другият не се противеше.
Доктор Тул се обади колебливо:
— Как може да има отрова в резервоара? Не е възможно.
— Вероятно няма — съгласи се Бейли, — но все пак проверете, за да сме сигурни.
Резервоарът — каква нищожна вероятност наистина. От обяснението на робота бе станало ясно, че това е типичен за Солария начин на самозащита. Водата можеше да попадне там от всякакви източници и да бъде пригодена за употреба. Микроорганизмите и мъртвите органични вещества биваха отстранявани. Извършваше се аерация в необходимата степен и се вкарваше точно това минимално количество от разновидни йони, което бе най-благоприятно за тялото. Малко вероятно беше някоя отрова да остане след една или друга от пречиствателните операции.
Все пак, ако надеждността на резервоара беше непосредствено установена, това би изяснило въпроса за времето на убийството. Трябваше само да се установи този час преди ядене, когато каната с вода (изложена на въздействието на въздуха, помисли си с раздразнение Бейли) е била оставена да се затопля бавно благодарение на прищявката на Груър.
Но доктор Тул попита намръщено:
— Ами как да проверя резервоара?
— Йосафате! Вземете едно животно с вас. Инжектирайте във вените му вода от крана или го накарайте да пие от нея. Напрегнете си мозъка. И направете същото с онова, което е останало в каната; ако откриете отрова — както и трябва да се очаква, — направете някои от анализите, описани във филмите. Намерете някой по-прост начин за анализ. Направете нещо.
— Чакайте, чакайте. Каква кана?
— Каната, в която е била водата. Каната, от която роботът е налял отровното питие.
— Боже мой… предполагам, че са я измили. Домашната свита, разбира се, не би я оставила там.
Бейли изпъшка. Естествено! Невъзможно беше да се запазят някакви доказателства при толкова усърдни роботи, които непрекъснато ги унищожават в името на домакинските си задължения. Би трябвало да им заповяда да оставят каната, но, разбира се, в това чуждо общество той никога не можеше да реагира правилно.
Йосафате!
Най-накрая дойде съобщение, че имението на Груър е чисто; никаква следа от непозволено присъствие на човек.
Данийл каза:
— Това като че усложнява загадката, колега Елайджа, защото, както изглежда, няма кой да изпълни ролята на отровителя.
Бейли бе потънал в мисли и едва го чу. Той каза: