Поне можа да види филма и макар да имаше какво още да се желае по отношение на фокусирането, това бе малка отплата за мига независимост.
В следващия час и половина набързо прегледа четири от шестте филма и остана разочарован.
Беше си създал теория. Най-добрият начин, мислеше си той, човек да вникне в живота и мисленето на соларианите е да прочете романите им. Имаше нужда от такова вникване, ако искаше да проведе едно свястно разследване.
Но ето че трябваше да изостави теориите си. Видя романите им и успя само да разбере, че това бяха хора с абсурдни проблеми, които се държаха глупаво и реагираха по загадъчен начин. Защо трябваше една жена да напусне работата си, научавайки, че детето й се е заловило със същата професия, и да откаже да обясни причините, докато не настъпят нетърпими и абсурдни усложнения? Защо трябваше лекар и художничка да се чувствуват унижени от това, че са били определени един за друг и какво толкова благородно има в решението на един лекар да се залови с роботика?
Той зареди петия роман във филмоскопа и го намести пред очите си. Беше капнал от умора.
Толкова беше уморен, че по-късно не можа да си спомни нищо от петия роман (за който се предполагаше, че е приключенски), освен началото, когато новият собственик на имението влиза в дома си и разглежда счетоводните филми на предшественика си, представени от почтителен робот.
Сигурно тогава бе заспал с филмоскопа на главата си и със запалени светлини. Сигурно някой робот бе влязъл смирено, внимателно бе свалил филмоскопа и бе угасил светлините.
Във всеки случай спа и сънува Джеси. Всичко си беше както обикновено. Никога не бе напускал Земята. Готвеха се да отидат в обществената столова, а после щяха да гледат субетерно представление с приятели. Щяха да пътуват с експресните линии, да се срещат с познати и бяха съвсем безгрижни. Беше щастлив.
А Джеси бе красива. Някак поотслабнала. Защо ли беше толкова елегантна? И толкова красива?
И още нещо не беше наред. Слънцето някак си грееше над тях. Той вдигна поглед, но видя само сводестите основи на горните етажи и въпреки това слънцето грееше, сипейки ярка светлина върху всичко наоколо, и никой не се страхуваше.
Бейли се събуди обезпокоен. Остави роботите да сервират закуската и не заговори Данийл. Не каза нищо, не попита нищо, изгълта превъзходното кафе, без да усети вкуса му.
Защо му се беше присънило видимото-невидимо слънце? Да сънува Земята и Джеси беше разбираемо, но какво общо имаше слънцето с тях?
И защо всъщност трябваше да го тревожи мисълта за слънцето?
— Колега Елайджа — обади се тихо Данийл.
— Какво?
— След половин час ще имаме видеовръзка с Коруин Атълбиш. Разпоредих се за това.
— Кой, по дяволите, е този Коруин как-му-беше-името? — попита рязко Бейли и повторно напълни чашата си с кафе.
— Главният адютант на инспектор Груър, а сега изпълняващ длъжността шеф на Службата за сигурност.
— Тогава ме свържете веднага.
— Срещата, както ви обясних, колега Елайджа, трябва да се състои след половин час.
— Не ме интересува за кога е срещата. Свържете ме веднага. Това е заповед.
— Ще направя опит, колега Елайджа. Все пак той може да не се съгласи да приеме повикването.
— Нека да си опитаме късмета. Действувай, Данийл.
Изпълняващият длъжността шеф на Службата за сигурност прие връзката и за пръв път на Солария Бейли видя космолит, който отговаряше на обичайната земна представа за такъв. Атълбиш беше висок, слаб и с бронзов загар. Очите му бяха светлокафяви, брадичката — широка и издадена напред.
Забелязваше се прилика с Данийл. Но докато Данийл беше идеализиран, почти богоподобен, Коруин Атълбиш имаше човешки черти на лицето си.
Атълбиш се бръснеше. Малкият абразивен молив изпускаше струя фини частици, които покриваха бузите и брадата му, поглъщайки прецизно всеки косъм, след което се разпадаха в неуловим прашец.
Бейли разпозна инструмента, тъй като беше чувал за него, но никога не беше виждал да го използуват.
— Вие сте землянинът, а? — изломоти Атълбиш през едва отворена уста, докато абразивният прах пъплеше под носа му.
Бейли отвърна:
— Аз съм Елайджа Бейли, детектив К-7. Аз съм от Земята.
— Подранихте. — Атълбиш затвори самобръсначката си с щракване и я захвърли извън зрителното поле на Бейли. — Какво има, землянино?
Тонът на другия не би допаднал на Бейли и в по-добри времена. Сега той кипна.
— Как е инспектор Груър?
— Още е жив — отвърна Атълбиш. — Може и да остане жив.