— Това е невъзможно, непоносимо…
— Данийл, обясни му.
Хуманоидът каза с безстрастен глас:
— Инспектор Атълбиш, както ви обясни моят партньор, ние сме изпратени тук да разследваме едно убийство. Много важно е да го направим. Ние, разбира се, не желаем да нарушаваме обичаите ви и навярно няма да се наложи да се виждаме с хора, въпреки че би било полезно, ако дадете съгласието си, тъй като инспектор Бейли настоява. Що се отнася до това да напуснем планетата против волята си, чувствуваме, че то би било неблагоразумие, макар да съжаляваме, ако на вас или на някой друг на Солария нашето оставане се стори неприятно.
Бейли слушаше високопарния стил с кисело разтеглени устни, което не беше усмивка. За този, който познаваше Данийл като робот, това бе опит да свърши работа, без да обиди никого от хората — нито Бейли, нито Атълбиш. За този, който го смяташе за аврорианин, жител на най-стария и най-могъщ външен свят, тази реч звучеше като серия от рафинирани любезни заплахи.
Атълбиш потърка с пръсти челото си.
— Ще обмисля нещата.
— Не мислете прекалено дълго, защото след час имам да правя посещения, и то не по видеофона. Край на връзката!
Махна на робота да прекъсне връзката, след което с изненада и удоволствие се втренчи в мястото, където бе стоял Атълбиш. Всичко бе станало без план. Импулс, породен от съня му и ненужната арогантност на Атълбиш. Но сега, след като вече се бе случило, той беше доволен. Всъщност стана така, както искаше — взе нещата в свои ръце.
Помисли си: „Все пак сложих на мястото му този противен космолит!“
Искаше му се цялото население на Земята да е тук, за да види. И то какъв космолит. Но толкова по-добре, разбира се. Толкова по-добре.
Само че защо бе това трескаво желание да се вижда с хората? Бейли трудно можеше да си го обясни. Знаеше какво възнамерява да прави — да се среща с хората лично (не по видеофона) бе част от плановете му. Е, добре. И въпреки всичко, когато говореше за това, усещаше някакъв мощен подем на духа и му се струваше, че би сринал стените на тази сграда, макар да е безсмислено.
Защо?
Имаше нещо извън разследването, което го подтикваше, нещо, което не бе свързано дори със сигурността на Земята. Но какво?
Странно, отново си спомни съня — слънцето грееше през всичките непроницаеми етажи на гигантските подземни градове на родната му планета.
Данийл рече замислено (доколкото в гласа му можеше да има емоционална нотка):
— Чудя се, колега Елайджа, дали е напълно безопасно.
— Дето заплаших този тип ли? Подействува. Пък и не беше съвсем лъжа. Мисля, че за Аврора е важно да разбере и да знае какво става на Солария. Благодаря ти, че не ме издаде.
— Това решение дойде естествено. Като ви подкрепих, аз причиних на инспектор Атълбиш известна, но незначителна вреда. Ако ви бях изобличил в лъжа, щях да ви причиня по-голяма и непосредствена вреда.
— По-силният потенциал надделя, така ли, Данийл?
— Точно така, колега Елайджа. Зная, че същият процес, макар и по-неуловим, протича и в човешкия мозък. Все пак, повтарям, че новото ви предложение не е безопасно.
— Кое ново предложение?
— Не одобрявам идеята ви да се виждате с хората. Искам да кажа — да ги виждате, вместо да ги наблюдавате по видеофона.
— Разбирам те. Не искам твоето съгласие.
— Имам инструкция, колега Елайджа. Какво ви е казал инспектор Ханис Груър снощи в мое отсъствие не мога да знам. Че ви е казал нещо, личи от промяната в отношението ви към проблема. Но в светлината на получените инструкции мога да се досетя. Вероятно ви е предупредил за възможна заплаха за другите планети, произтичаща от ситуацията на Солария.
Бейли бавно посегна за лулата си. Правеше това от време на време и винаги изпитваше раздразнение, щом не намереше нищо и се сетеше, че не може да пуши. Каза:
— Соларианите са само двайсет хиляди. Каква заплаха могат да представляват?
— Господарите ми на Аврора напоследък са обезпокоени за Солария. Нямам цялата информация, с която разполагат…