Бейли отново усети пристъп на срам и понечи да го утеши. Каза:
— Виж какво, Данийл, дори да се излагам на опасност, което не е вярно — последното добави забързано, като хвърли поглед към другите роботи, — това е част от задълженията ми. Затова ми плащат. Работата ми е да предпазвам човечеството от беди, твоята работа е да предпазиш отделния човек от беда. Разбираш ли?
— Не, колега Елайджа.
— Не разбираш, защото така си устроен. Сигурен съм, че ако беше човек, щеше да разбереш.
Данийл сведе глава примирено и остана прав и неподвижен, докато Бейли бавно се отправи към вратата на стаята. Трите робота се разделиха да му направят път, а фотоелектричните им очи не се отделяха от Данийл.
Бейли бе на път да получи известна свобода и сърцето му биеше лудо, предвкусвайки я, но изведнъж замря. Някакъв робот се приближаваше към вратата от другата страна.
Случило ли се бе нещо?
— Какво има, момче? — попита грубо.
— Пристигна писмо за вас, господарю, от шефа на Службата за сигурност Атълбиш.
Бейли взе персоналната капсула, която му подадоха, и тя се отвори веднага. Пред очите му се разви красиво изписана лента. (Соларианите навярно имаха в архивите си отпечатъците от пръстите му, а капсулата е била нагласена да се отваря само от докосването на неговите ръце.)
Прочете посланието и на продълговатото му лице се изписа задоволство. Това бе официалното му разрешение да провежда разговори „на живо“, съобразени с желанията на събеседниците, които въпреки това се приканваха да оказват на „инспекторите Бейли и Оливо“ всякакво възможно съдействие.
Атълбиш бе капитулирал; дори бе сложил името на землянина на първо място. Като начало това бе отлично предзнаменование за едно разследване, което най-после щеше да се води така, както трябва.
Бейли отново се озова в летателен апарат, както в онова пътуване от Ню Йорк до Вашингтон. Този път обаче имаше разлика. Самолетът не бе изолиран. Прозорците бяха прозрачни.
Беше ясен слънчев ден и от мястото на Бейли прозорците приличаха на множество сини петна. Еднакви и безинтересни. Опитваше се да не се свива. Заравяше глава в коленете си само когато ставаше съвсем непоносимо.
Сам се бе подложил на изпитанието. Триумфът му, необикновеното усещане за свобода, породено от победата му първо над Атълбиш, а после и над Данийл, чувството, че е издигнал авторитета на Земята пред космолитите, почти го изискваха.
Бе започнал с това, че прекоси откритата площ до очакващия го самолет, изпитвайки почти приятно замайване, от което главата му олекна, а после, в изблик на маниакална самонадеяност, бе заповядал да оставят прозорците открити.
„Трябва да свикна с това“, помисли си той и впи поглед в синевата, докато сърцето му се разтуптя и буцата в гърлото му нарасна непоносимо.
Все по-често му се налагаше да затваря очи й да заравя глава в дланите си. Полека-лека самоувереността му се изпари и дори докосването до кобура на току-що заредения бластер не можеше да му я възвърне.
Опита се да се съсредоточи върху плана си за действие. Първо, да изучи нравите на планетата. Да скицира фона, върху който да постави фактите, и да отхвърли това, което нямаше значение.
Да се срещне със социолог!
Беше попитал един робот за името на най-известния социолог на Солария. Това им беше хубавото на роботите: не задаваха въпроси.
Роботът съобщи името и данните му, и спря, за да отбележи, че социологът най-вероятно обядва в момента и следователно е възможно да помоли за отлагане на връзката.
— Обядва! — каза Бейли остро. — Не ставай смешен. До обяд има два часа.
Роботът отговори:
— Имам предвид местното време, господарю.
Бейли го погледна озадачено, после разбра. На Земята, с нейните подземни градове, денят и нощта, събуждането и сънят бяха установени от хората периоди, пригодени да служат на нуждите на общността и планетата. На планета като тази, изложена непосредствено на слънчевите лъчи, денят и нощта изобщо не подлежаха на избор, а бяха наложени на човека веднъж завинаги.
Бейли се опита да си представи един свят като кълбо, което при въртенето си ту се осветява, ту потъва в мрак. Трудно му беше да си го представи и изпита презрение към високомерните космолити, които позволяваха едно така важно нещо като времето да им бъде диктувано от капризното движение на планетата.
Каза:
— Няма значение, свържете се с него.
Няколко робота бяха дошли да посрещнат самолета и Бейли, излизайки отново под открито небе, откри, че трепери неудържимо.
Той промълви на най-близкия робот:
— Дай да се хвана за ръката ти, момче.