Социологът го очакваше в дъното на една зала и се усмихваше напрегнато.
— Добър ден, господин Бейли.
Бейли кимна, останал без дъх.
— Добър вечер, сър. Бихте ли закрили прозорците?
Социологът каза:
— Вече са закрити. Зная нещичко за земните привички. Моля, последвайте ме.
Бейли се справи без помощта на робот, следвайки го на значително разстояние през лабиринт от коридори. Когато най-сетне се настани в една просторна и претрупана стая, беше щастлив, че можа да си почине.
Стените бяха украсени с извити плитки ниши. Скулптури в розово и златно изпълваха всяка от тях: абстрактни фигури, които радваха окото, без да издават конкретен замисъл. Нещо огромно, прилично на шкаф, с бели, висящи цилиндрични части и множество педали навеждаше на мисълта за музикален инструмент.
Бейли погледна социолога, който стоеше пред него. Космолитът изглеждаше точно така, както и по време на видеоконтакта.
Беше висок и слаб, с чисто бяла коса. Лицето му бе поразително клиновидно, носът му — голям, очите — хлътнали и живи.
Името му беше Анселмо Куемът.
Те се гледаха втренчено, докато Бейли почувствува, че ще може да говори спокойно. Първите му думи нямаха нищо общо със следствието. Всъщност това съвсем не влизаше в плана му.
Каза:
— Мога ли да пийна нещо?
— Да пийнете? — Гласът на социолога беше прекалено писклив, за да е приятен. Попита: — Вода ли искате?
— Бих предпочел нещо алкохолно.
Погледът на социолога изведнъж стана неспокоен, сякаш изискванията на гостоприемството бяха нещо неизвестно за него.
И така си беше. В свят, където видеоконтактът бе всичко, хората не бяха свикнали да делят храната и напитките.
Един робот му донесе малка, гладко емайлирана чаша. Питието имаше светлорозов цвят. Бейли го помириса предпазливо и още по-предпазливо го опита. Малката глътка течност се изпари топло в устата му и прати приятно послание надолу по хранопровода. Следващата му глътка беше по-голяма.
Куемът каза:
— Ако искате още…
— Не, благодаря, не сега. Беше любезно от ваша страна, сър, че приехте да ме видите.
Куемът се помъчи да се усмихне, но видимо не успя.
— Много време мина, откакто не съм правил подобно нещо. Да.
Едва ли не се гърчеше, докато говореше.
— Сигурно ви е доста трудно — подметна Бейли.
— Да. — Куемът се обърна рязко и се отдалечи към един стол в отсрещния край на стаята. Извъртя стола така, че да гледа повече встрани, отколкото към Бейли, и седна. Сключи облечените си в ръкавици ръце, а ноздрите му сякаш потръпнаха.
Бейли довърши питието, почувствува топлина в крайниците си и дори усети, че част от самочувствието му се възвръща.
Каза:
— Какво точно чувствувате, когато съм тук, доктор Куемът?
Социологът промърмори:
— Това си е чисто личен въпрос.
— Зная. Но май ви обясних по време на видеоконтакта, че се занимавам с разследване на убийство и че ще трябва да задавам извънредно много въпроси, някои от които ще бъдат лични.
— Ще помогна с каквото мога — каза Куемът. — Надявам се, че въпросите ще бъдат прилични. — Докато говореше, той гледаше встрани. Очите му, щом срещнеха лицето на Бейли, не се задържаха там, а се изплъзваха.
Бейли каза:
— Не питам за чувствата ви само от любопитство. Това е важно за следствието.
— Не виждам защо.
— Трябва да зная колкото може повече за вашия свят. Трябва да разбера как се отнасят соларианите към най-обикновени неща. Разбирате ли?
Сега Куемът изобщо не поглеждаше към Бейли. Той рече бавно:
— Преди десет години почина жена ми. Да се виждам с нея никога не е било лесно, но, разбира се, с времето човек свиква, а и тя не се натрапваше. Не ми беше определена друга жена, защото съм прехвърлил възрастта, в която мога да… да… — той погледна Бейли, сякаш го молеше да довърши, но тъй като Бейли не го направи, продължи с по-тих глас: — да създам потомство. Като останах и без жена, аз съвсем отвикнах от явлението, наречено виждане.
— Но как се чувствувате? — настояваше Бейли. — В паника ли изпадате? — Сети се как самият той се бе почувствувал в самолета.
— Не. Не може да се нарече паника. — Куемът хвърли поглед към Бейли и почти веднага пак се извърна. — Ще бъда откровен господин Бейли. Струва ми се, че усещам миризмата ви.
Бейли машинално се облегна назад, болезнено смутен.
— Усещате миризмата ми ли?
— Чисто въображение, разбира се — каза Куемът. — Не мога да кажа дали наистина имате някаква миризма, или колко силна е тя, но дори да беше така, филтрите в носа ми щяха да ме предпазят от нея. Въпреки това въображението… — Той сви рамене.
— Разбирам.