Бейли се вкамени.
— Чака! Кога тръгвам?
— След два дни.
— Тогава трябва да се върна в Ню Йорк. Жена ми…
— Ние ще се срещнем с жена ви. Тя не бива да знае нищо за естеството на работата ви, нали разбирате. Ще й кажем да не очаква известия от вас.
— Но това е нечовешко. Трябва да я видя. Може никога повече да не я видя.
Миним рече:
— Това, което ще ви кажа сега, може да прозвучи още по-нечовешко, но нима има ден, в който, тръгвайки да изпълнявате задълженията си, вие не си казвате, че тя може никога повече да не ви види? Инспектор Бейли, всички ние трябва да изпълняваме дълга си.
Лулата на Бейли не гореше от петнайсет минути. Той изобщо не бе забелязал.
Нямаше какво повече да му кажат. Никой не знаеше нищо за убийството. Просто го препращаха от един служител на друг до момента, в който, все още невярващ, се озова пред космическия кораб.
Той приличаше на гигантско оръдие, насочено към небесата, и Бейли конвулсивно потръпна в студения открит въздух. Нощта го обгърна (за това бе благодарен) като тъмна стена, преливаща в черен свод над главата му. Беше облачно и макар да бе ходил в планетария, той трепна, когато една ярка звезда, проблеснала внезапно между облаците, привлече погледа му.
Малка искрица далече, далече от Земята. Взираше се в нея с любопитство, почти без страх. Тя изглеждаше съвсем близка, съвсем незначителна, и все пак около такива като нея обикаляха планети, чиито жители бяха господари на Галактиката. И слънцето е като тях, помисли си той, само че е много по-близко, огрява сега другата страна на Земята.
Внезапно си представи Земята като кълбо от камък с воал от влага и газ, и пустота, простираща се навред около него, с Градове, едва вкопани в горния слой, вкопчени несигурно между камъка и въздуха. Побиха го тръпки!
Корабът, разбира се, беше на космолитите. Междузвездната търговия бе изцяло в техни ръце. Сега беше сам, в покрайнините на града. Бяха го къпали, търкали и стерилизирали, докато прецениха, че според техните изисквания е достатъчно безопасен, за да се качи на кораба. Въпреки това изпратиха само един робот да го посрещне, тъй като носеше стотина разновидности на болестотворни микроби от душния град, към които той самият имаше имунитет, но космолитите със своята оранжерийна евгеника нямаха.
Масивното тяло на робота изплува в тъмнината, очите му — мъждиво-червеникави огънчета.
— Инспектор Елайджа Бейли?
— Точно така — рязко отвърна Бейли и косата на тила му леко се изправи. Беше твърде много землянин, за да настръхне от гняв при вида на робот, извършващ човешка дейност. Имаше един Р. Данийл Оливо, който му помагаше в разследването по убийството на космолити, но това бе друго. Данийл беше…
— Моля, последвайте ме — каза роботът и бяла светлина заля пътеката към кораба.
Бейли тръгна подир робота. Изкачи се по стъпалата в кораба и после по коридорите — в една стая. Роботът каза:
— Това е вашата стая, инспектор Бейли. Умоляваме ви да останете тук до края на пътуването.
Бейли си помисли: „Разбира се, запечатайте ме. Подсигурете се. Изолирайте ме.“
Коридорите, по които бе вървял, бяха празни. Навярно сега роботите ги дезинфекцираха. А роботът срещу него после вероятно щеше да мине през противобактерийна баня. Роботът каза:
— Има вода за пиене и течаща вода. Храна ще ви донасят. Ще разполагате с видеоматериали. Илюминаторите се контролират от това табло. Сега са затворени, но ако желаете да наблюдавате пространството…
Бейли го прекъсна трескаво:
— Така е добре, момче. Нека да останат затворени.
Той употреби думата „момче“, с която земните хора винаги се обръщаха към роботите, но този не реагира враждебно. А и не можеше, разбира се. Реакциите му бяха ограничени и се подчиняваха на законите на роботиката.
Роботът приведе огромното си метално тяло в някаква пародия на почтителен поклон и излезе.
Бейли бе сам в стаята си и можеше да разгледа обстановката. Тук поне беше по-добре, отколкото в самолета. Него можеше да обхване с поглед. Можеше да го види от край до край. Космическият кораб бе огромен. Имаше коридори, етажи, стаи. Той представляваше един малък град. Бейли дишаше почти свободно.
После блеснаха светлини и по комуникатора се разнесе металическият глас на робота, който даваше специални инструкции за предпазване от началното ускорение.
Последва тласък, опъване на предпазните колани, задвижване на хидравличната система, далечен грохот на двигатели, нажежени до червено от протонния микрореактор. Чу се свистене от разсичането на атмосферата, което изтъняваше и ставаше все по-пронизително, докато след час съвсем замря.