Бяха в космоса.
Сякаш всичките му сетива се бяха притъпили, сякаш всичко беше нереално. Казваше си, че всяка секунда го отдалечава на хиляди мили от Градовете, от Джеси, но това не стигаше до съзнанието му.
На втория ден (третия? — за времето добиваше представа единствено от редуването на ядене и сън) получи странно моментно усещане, че го обръщат наопаки. То продължи само миг и Бейли знаеше, че това бе Скок, онова особено, непонятно, почти мистично мигновено преминаване през хиперпространството, което пренася кораба и цялото му съдържание от една точка в пространството до друга, на светлинни години разстояние. Последва друг Скок, и след време — нов Скок.
Сега Бейли си казваше, че е на светлинни години от Земята, десетки светлинни години, стотици, хиляди.
Не знаеше колко са. Никой на Земята не знаеше местоположението на Солария в пространството. Можеше да се обзаложи. Те бяха невежи, всичките.
Почувствува се ужасно самотен.
После дойде усещането за забавяне на скоростта и роботът влезе. Мрачните му ръждивочервеникави очи внимателно огледаха омотания в колани Бейли. Умело затегна някаква крилчата гайка; хвърли бърз поглед към хидравличната система.
Той каза:
— Ще се приземим след три часа. Бъдете така добър да останете в тази стая. Ще дойде човек да ви вземе и ще ви придружи до жилището ви.
— Почакай — напрегнато рече Бейли. — Както беше впримчен, той се чувствуваше безпомощен. — По кое време на денонощието ще се приземим?
Роботът незабавно отвърна:
— Според Галактическото стандартно време ще бъде…
— Местно време, момче. Местно време! Йосафате!
Роботът продължи с равен глас:
— Соларийското денонощие продължава двайсет и осем цяло и трийсет и пет стандартни часа. Соларийският час е разделен на десет декада, всеки от които съдържа сто сентада. По разписание ще се приземим в двайсетия сентад на петия декад на денонощието.
Бейли мразеше този робот. Мразеше го заради тъпоглавата му недосетливост; заради начина, по който го принуждаваше да зададе въпроса директно и да покаже собствената си слабост.
Трябваше да го направи. Той попита направо:
— Това през деня ли е?
И след всичко роботът отвърна „Да, сър“ и излезе.
Щеше да бъде през деня! Трябваше да стъпи върху откритата повърхност на една планета денем.
Не знаеше точно как ще се чувствува. От различни места в града беше зървал части от планетната повърхност; за малко дори беше излизал на нея. Винаги обаче е бил заобиколен от стени или се е намирал близо до тях. Винаги е имал убежище под ръка.
Какво щеше да го пази сега? Нямаше да ги има дори измамните стени на мрака.
И тъй като за нищо на света не би разкрил слабостта си пред космолитите — проклет да бъде, ако го направи, — той се напрегна цял върху коланите, които го предпазваха от натоварването при кацане, затвори очи и с всички сили продължи да се бори с паниката.
Среща с приятел
Бейли губеше битката. Само разум не бе достатъчен.
Казваше си отново и отново: Хората живеят на открито през целия си живот. Космолитите живеят така и сега. Някога и нашите предци на Земята са живели по този начин. Всъщност отсъствието на стени не крие никаква опасност. Само разумът ми казва друго, но той се лъже.
И това не помагаше. Нещо по-силно от разума жадуваше за стени, не искаше никакво пространство.
С времето започна да му се струва, че няма да издържи. Накрая щеше да се свива от страх, треперещ и жалък. Космолитът, когото щяха да изпратят (с филтри в носа да задържат бацилите и с ръкавици, за да се избегне контактът), дори нямаше истински да го презира. Щеше само да изпитва отвращение.
Бейли продължаваше да упорствува.
Когато корабът кацна и предпазните колани автоматично се освободиха, а хидравличната система се прибра в стената, той остана на мястото си. Беше уплашен, но решен да не го показва.
При първия тих звук на отваряща се врата отмести поглед. С крайчеца на окото си зърна високата фигура и златистите коси на влизащия; беше космолит, един от онези горди потомци на Земята, които се бяха отказали от своето наследство.
Космолитът промълви:
— Колега Елайджа!
Бейли рязко извърна глава към говорещия. Очите му се разшириха и той се изправи почти неохотно.
Взря се в лицето му; в широките изпъкнали скули, в съвършеното спокойствие на чертите му, в симетрията на тялото и най-вече в спокойните, безизразни сини очи.
— Д-данийл.
Космолитът отвърна:
— Радвам се, че ме помните, колега Елайджа.
„Помня те!“ Бейли усети вълна на облекчение. Това същество беше частица от Земята, приятел, утеха, спасител. Обзе го почти непреодолимо желание да се спусне към космолита и да го прегърне, да го притиска силно, да се смее, да го потупва по гърба и да прави всички онези щуротии, които стари приятели вършат, когато се срещнат след дълга раздяла.