— Как?
— Както си спомняте, колега Елайджа, разсъжденията ви бяха следните. Ако госпожа Делмар е убийцата, тогава оръжието, каквото и да е било то, трябва да е останало на мястото на престъплението. Роботите, появили се почти веднага, не са видели и следа от такова оръжие, следователно то трябва да е било преместено оттам, следователно трябва да го е изнесъл убиецът, следователно госпожа Делмар не е убийца. Всичко това вярно ли е?
— Вярно е.
— Все пак — продължи роботът — има едно място, където роботите не са гледали за оръжието.
— Къде?
— Под госпожа Делмар. Убийца или не, тя е лежала в припадък, предизвикан от моментно вълнение и ярост, а оръжието, каквото и да е то, е лежало под нея, скрито от погледа.
Бейли каза:
— Тогава щяха да открият оръжието веднага след като я преместят.
— Именно — отвърна Данийл. — Но не е била пренесена от роботите. Самата тя ни каза вчера на вечеря, че доктор Тул заповядал на роботите да сложат възглавница под главата й и да я оставят. Била е преместена най-напред от самия доктор Алтим Тул, когато дошъл да я прегледа.
— И какво?
— Следователно, колега Елайджа, възниква нова възможност. Госпожа Делмар е убийцата, оръжието се е намирало на сцената на престъплението, но доктор Тул го е изнесъл и се е отървал от него, за да предпази госпожа Делмар.
Бейли изпита презрение. Беше почти готов да очаква нещо разумно. Той каза:
— Съвършено необосновано. Защо е трябвало доктор Тул да прави това?
— Имал е много сериозна причина. Спомнете си какво каза госпожа Делмар за него: „Лекува ме от дете и е бил винаги толкова дружелюбен и мил.“ Попитах се дали не би могъл да има някаква причина да бъде така загрижен за нея. Затова посетих бебешката ферма и проучих архива. Това, което смятах за възможно, се оказа истина.
— Какво?
— Доктор Алтим Тул е бащата на Гладиа Делмар и което е по-важно — той е знаел за родството.
Бейли и не помисли да се усъмни в думите на робота. Почувствува само дълбоко огорчение, че Робот Данийл Оливо, а не той, бе достигнал до тези логически заключения. Дори и така, те не бяха пълни.
Той каза:
— Разговаря ли с доктор Тул?
— Да. Поставих и него под домашен арест.
— Какво казва той?
— Признава, че е баща на госпожа Делмар. Показах му документите, удостоверяващи този факт, и данните за направените от него справки за здравето й, когато е била малка. Като лекар на него му е била позволена по-голяма свобода в това отношение, отколкото на всеки друг соларианин.
— Защо е трябвало да се интересува от здравето й?
— И за това съм мислил, колега Елайджа. Бил е възрастен, когато е получил специално разрешение да има още едно дете, и което е по-интересно — успял е да го създаде. Той гледа на това като на признание на неговите гени и физическата му годност. Гордее се с резултата — може би повече, отколкото е обичайно тук. Освен това положението му на лекар — професия, не особено уважавана на Солария, защото изисква лично присъствие — е било още една причина да подхранва чувството си на гордост. Ето защо той е поддържал дискретен контакт с детето си.
— Гладиа знае ли нещо за това?
— Доколкото е известно на доктор Тул, колега Елайджа, тя не знае.
Бейли каза:
— Тул признава ли, че е изнесъл оръжието?
— Не. Това не.
— Тогава не разполагаш с нищо, Данийл.
— С нищо ли?
— Докато не откриеш оръжието и не докажеш, че го е взел той, или най-малкото не го накараш да признае, нямаш никакви доказателства. Дедукцията е хубаво нещо, но не е доказателство.
— Той едва ли би признал без по-сериозен разпит, какъвто аз самият не бих могъл да проведа. Държи на дъщеря си.
— Съвсем не — каза Бейли. — Чувството към дъщеря му съвсем не е онова, с което ти и аз сме свикнали. Солария е друго нещо.
Той се разходи до единия край на стаята и обратно, опитвайки се да запази спокойствие. Каза:
— Данийл, ти си направил отлично упражнение по логика, но все едно, то е лишено от здрав смисъл. — Логични, но не разумни. Не беше ли това дефиницията за работите?
Той продължи:
— Доктор Тул е стар човек, прехвърлил най-добрата си възраст, независимо дали е бил способен да създаде поколение преди около трийсет години. Дори и космолитите грохват. Представи си го сега как преглежда припадналата си дъщеря и зет си, убит чрез насилие. Даваш ли си сметка колко необичайна е за него тази ситуация? Допускаш ли, че е могъл да запази самообладание? Да го запази дотолкова, че да извърши поредица от изумителни действия? Слушай! Първо, той е трябвало да забележи оръжието под тялото на дъщеря си, то сигурно е било скрито така добре, че роботите изобщо не са го видели. Второ, ако се е подавала и част от него, това е трябвало да го наведе на мисълта за оръжие, трябвало е да се сети веднага, че ако успее незабелязано да се измъкне с това оръжие, ще е трудно да обвинят дъщеря му в убийство. Твърде проницателно за един старец, изпаднал в паника. И трето, той е трябвало да осъществи плана докрай — също трудна задача за един старец, изпаднал в паника. И най-накрая, трябвало е да има смелостта да укрива престъплението и след това, като продължава да лъже. Всичко това може да е плод на логически разсъждения, но е лишено от здрав смисъл.