Данийл попита:
— Можете ли да предложите друго решение, колега Елайджа?
Бейли беше седял по време на последната си реч и сега се опита да стане, но умората и дълбокият стол надвиха. Той протегна ръка нетърпеливо.
— Дай ми ръка, Данийл, хайде.
Данийл се втренчи в ръката си.
— Не ви разбирам, колега Елайджа.
Бейли изруга наум липсата на въображение у другия и каза:
— Помогни ми да стана от стола.
Силната ръка на Данийл го вдигна без усилие. Бейли каза:
— Благодаря. Не, нямам друго решение. Или поне имам, но всичко зависи от това къде е скрито оръжието.
Той отиде с нервни крачки до тежките завеси, които покриваха по-голямата част от стената, и машинално повдигна единия им край. Взря се в черното петно на стъклото, докато осъзна, че гледа навън, в ранната нощ, после пусна завесата, тъкмо когато Данийл, приближавайки се безшумно, я издърпа от пръстите му.
В краткия миг, когато Бейли видя как ръката на робота издърпва завесата с любящата загриженост на майка, която пази детето си от огъня, у него настъпи рязък прелом. Отново сграбчи завесата, като я измъкна от Данийловите пръсти. Хвърляйки се с цялата си тежест върху нея, той я изтръгна от мястото й, след което останаха да висят само парцали.
— Колега Елайджа! — каза меко Данийл. — Знаете вече какво може да ви причини откритото пространство.
— Зная — отвърна Бейли — какво може да направи за мен.
Вгледа се навън през прозореца. Не се виждаше нищо, само тъмнина, но тази тъмнина бе простор. Тя бе неограничено, волно пространство, макар и без светлина, и той стоеше пред него.
Сега за пръв път го гледаше открито. Не защото се перчеше или от твърдоглаво любопитство, нито пък виждаше в него път към разкриването на едно убийство. Гледаше го, защото знаеше, че иска да го гледа и защото изпитваше нужда да го гледа. Там беше цялата разлика.
Стените бяха патерици! Тъмнината и тълпите бяха патерици! Сигурно несъзнателно ги е смятал за такива и ги е ненавиждал дори когато най-много е мислил, че ги обича и има нужда от тях. Защо иначе така го бе засегнало сивото обкръжение около портрета му?
Усети как го изпълва победно чувство и сякаш то бе заразително, та една нова мисъл се появи ненадейно и отекна в съзнанието му като вътрешен вик.
Замаян, Бейли се обърна към Данийл.
— Знам — прошепна той. — Йосафате! Знам!
— Какво знаете, колега Елайджа?
— Знам какво се е случило с оръжието, знам кой е виновен. Изведнъж всичко си идва на мястото.
Свиква се съвещание
Данийл не позволи да пристъпят към незабавни действия.
— Утре! — каза той с почтителна строгост. — Това е мнението ми, колега Елайджа. Късно е, необходима ви е почивка.
Бейли трябваше да признае, че в думите му имаше истина, пък и нужна беше подготовка, значителна подготовка. Той знаеше решението на загадката, сигурен бе в това, но то почиваше на Дедукцията, както и теорията на Данийл; струваше си да намери малко доказателства. Соларианите трябваше да му помогнат.
И щом се налагаше да се изправи пред тях, един землянин срещу половин дузина космолити, трябваше да се владее напълно. Това означаваше — първо почивка и подготовка.
Но не можа да заспи. Знаеше, че няма да заспи. Нямаше да помогнат нито меките постели на леглото, специално приготвено за него от безшумно движещи се роботи, нито нежният парфюм и още по-нежната музика в специалната стая в дома на Гладиа. Беше сигурен в това.
Данийл седеше дискретно в един тъмен ъгъл.
— Още ли се страхуваш от Гладиа? — попита Бейли.
Роботът отвърна:
— Не мисля, че е разумно да ви оставя да спите сам и незащитен.
— Е, твоя работа. Разбра ли какво искам от теб, Данийл?
— Разбрах, колега Елайджа.
— Надявам се, че нямаш резерви, продиктувани от Първия закон?
— Имам резерви, що се отнася до конференцията, която искате да свикате. Моля ви, носете оръжие и се пазете.
— Уверявам те, ще го направя.
От гърдите на Данийл се изтръгна въздишка и в нея имаше нещо толкова човешко, та за момент Бейли се хвана, че се опитва да проникне с поглед в тъмнината, за да разгледа безупречното му лице.