— Арест! — изрева Лийбиг в почти животински ужас. Очите му се разшириха и заприличаха на зейнали дупки в главата му. — Някой ще дойде тук? Лично присъствие? Не! Не!
Второто „Не“ беше писък.
— Няма да ви направят нищо — каза хладно Бейли, — ако ни окажете съдействие.
— Няма да се видя с него. Не мога да се видя с него. — Робоспециалистът падна на колене, без да съзнава като че ли какво прави. Събра ръце в отчаян жест на молба. — Какво искате? Искате ли признание? Делмаровият робот имаше заменяеми крайници. Да. Да. Да. Аз подготвих отравянето на Груър. Аз дадох нареждания за стрелата, предназначена за вас. Дори бях замислил космическите кораби, за които говорехте. Не съм успял все още, но да, бях ги замислил. Само задръжте другия. Не му позволявайте да дойде. Задръжте го!
Той бръщолевеше нещо.
Бейли кимна. Отново верния бутон. Заплахата от лично присъствие успя да изтръгне признание много по-лесно от всяко физическо мъчение.
Но в този момент, при някакъв далечен шум, главата на Лийбиг се изкриви, а устата му се разтвори. Вдигна и двете си ръце, за да пропъди нещо.
— Махнете се — замоли се той. — Махнете се. Не приближавайте. Моля ви, не приближавайте. Моля ви…
Отдалечи се пълзешком, после ръката му внезапно потъна в единия джоб на сакото. Тя се появи, държейки нещо, и го поднесе бързо до устата. Като се олюля два пъти, той падна по очи.
Бейли искаше да извика: „Глупак такъв, това което те приближава, не е човек; само един от роботите, които обичаш.“
Данийл Оливо изскочи в зрителното поле и за момент се втренчи в разкривената фигура.
Бейли затаи дъх. Ако Данийл се сетеше, че именно неговата човешка външност бе заблудила и погубила Лийбиг, ефектът върху подвластния му на Първия закон мозък можеше да се окаже поразителен.
Но Данийл само коленичи и деликатните му пръсти докоснаха тук-там Лийбиг. После вдигна главата му, сякаш му беше безкрайно скъпа, взе я в ръцете си, погали я.
Красиво изваяното му лице се втренчи в другите и той прошепна:
— Един човек е мъртъв!
Бейли я очакваше; тя бе помолила за една последна среща, но очите му се разшириха, когато се появи. Той каза:
— Дойдохте лично.
— Да — отвърна Гладиа, — по какво личи?
— Носите ръкавици.
— О. — Тя притеснено погледна ръцете си. После, тихичко: — Имате ли нещо против?
— Не, разбира се, не. Но защо решихте да ме видите, а не по видеофона?
— Знаете ли — тя се усмихна плахо, — трябва да свиквам. Нали, Елайджа? Искам да кажа, щом отивам на Аврора.
— Значи всичко е уредено?
— Господин Оливо, изглежда, има влияние. Всичко е уредено. Никога няма да се върна.
— Това е добре. Ще бъдете по-щастлива, Гладиа. Знам, че ще бъдете.
— Малко се страхувам.
— Зная. Това ще означава да се виждате с други хора през цялото време и няма да имате удобства като на Солария. Но ще свикнете и което е по-важно — ще забравите целия ужас, който сте преживели.
— Не искам да забравя всичко — каза тихо Гладиа.
— Ще забравите. — Бейли погледна нежното момиче, което стоеше пред него, и каза не без внезапна болка: — И един ден ще се омъжите. Искам да кажа, ще бъдете истински омъжена.
— Не знам — каза тя скръбно, — това не ми изглежда толкова привлекателно — точно сега.
— Тогава ще мислите другояче.
И те останаха за миг така, безмълвно загледани един в друг. Гладиа каза:
— Още не съм ви благодарила.
— Това беше мое задължение.
— Сега се връщате на Земята, нали?
— Да.
— Никога няма да ви видя отново.
— Може би. Но това не бива да ви натъжава. Най-много след четирийсет години аз ще бъда мъртъв, а вие ще си останете същата.
Лицето й се изкриви.
— Не говорете така.
— Истина е.
Тя каза бързо, сякаш принудена да смени темата:
— Знаете ли, всичко това за Джотан Лийбиг е вярно.
— Знам. Други робоспециалисти прегледаха книжата му и откриха, че е работил върху създаването на мислещи космически кораби без човешки екипаж. Намериха също и други роботи със заменяеми крайници.
Гладиа потрепера.
— Защо е извършил такова ужасно нещо, как мислите?
— Страхувал се е от хората. Уби себе си, за да избегне личния контакт и е бил готов да унищожи други светове, за да е сигурен, че Солария и нейното табу върху личното присъствие ще си останат непокътнати.
— Как може да се е чувствувал така — промълви тя, — когато личният контакт е толкова…
И отново миг мълчание, докато стояха един срещу друг на десетина крачки.
Тогава Гладиа възкликна внезапно:
— О, Елайджа, ще ме сметнете за много порочна.
— Порочна ли?
— Мога ли да ви докосна? Никога вече няма да ви видя, Елайджа.