Велимир Петров
Голямата агресия
Юли е особено агресивен месец, както и август. Септември и октомври — също. Може и част от ноември, но не Ви съветвам. Лозето се прошарва от ранните сортове. Захарността зачервява, позлатява, или както Ви е удобно, бузи. Юлският бисер, Тамянката, Перлата и Кардиналът излизат от пубертета си. След тях и представителите на основния алкохолен контингент.
Тогава именно, започва Голямата агресия — набезите на приятели и неприятели…
Забелязал съм, че приятелите се появяват веднага след последното пръскане и последното копане. Закъсняват най-много до два работни дни, но неработни — никога. Изведнъж неотложните им до тогава ангажименти се привършват, заетостта им намалява до долната граница, могат вече, както казват те, да отделят малко време, че „… се забравихме, бе — не бива да позволяваме на общото отчуждение да хвърли сянка над старото ни приятелство, почерпи сега, по този случай…“. И активно доказват това си приятелство чак до пролетта, докато няколко дни преди резитбата или първата копан, като по чудо „… воизчезват яко дим…“. Отново държавните и житейски ангажименти ги поглъщат за целия активен аграрен период.
Загубите от агресията са от перото на природните бедствия и катаклизми. Нещо като скакалците в Африка или нашествията на хуните. Или съвременната данъчна система. Взети заедно…
Като сценарий набезите протичат тривиално, по стари, изтъркани, но многократно доказали ефективността си рецепти. Пристигат хора, които не съм виждал от години или въобще и — чудна работа, на всички лекарят им предписал гроздолечение или гроздова диета с по кана домашно винце. Не можело с купешко — де да го знаеш какви химии има в него, а на мене ми имали доверие! Също така, сърцераздирателната история за детенце, че и друго едно, приковани на легло, горките! Явил се добрият дядо Господ и им подшушнал до три пъти да се наядат с прясно грозденце, ама точно от моето, та тоз' миг да оздравеят… Та ако може, само по една чанта1 да си наберат; да не се притеснявам, носили си щайги в багажника. Пък ако съм извадел и малко старо винце, в тази жега, нямало да откажат но да е с лед.
Също така откривам, че имало невероятно количество бременни, навярно се е разшетал някой особено плодовит, без да взема, нужните предпазни мерки. И на всичките им се поревнало грозденце, само по чепка, инак — лошо!… Започвам да не вярвам в мрачните прогнози за застаряване на нацията.
Хващам се, че ставам свидлив — всяко зрънце ми се къса от сърцето. Ние грозде не ядем. Не, че не ни е вкусно или, че не го обичаме, но на гроздето гледаме като на потенциално вино. Значи ядем го, но в наливно агрегатно състояние, със съответния алкохолен градус. Дълбоко сме убедени, че ползването му в непреработен вид, в този смисъл, е — да го кажем направо — престъпление! Всяка чепка грозде, всяко зрънце го виждаме като отличен резултат на крайния продукт — отлежало добро вино. А знайно е, че който пие добро вино, познава Бога! Затова, когато видя да се яде нехайно и безотговорно от моето грозде, веднага намразвам такъв човек!
Като си помисля само: рязане — доколко пръта да се оставят на чукан, според силата му, до колко пъпки на прът, според сорта му; връзване — пръта на първата тел, с панделки, филизите на втората и третата тел, с лозарски конци и преди всяко пръскане, както и по всяко време. Веднъж три дни не бях влизал в лозето, заетост някаква. Повиснало, милото, от всякъде — като с човешки ръце, протегнати към мене и крещи за помощ… Като го вържеш както пише в книгите, става като фризирана кокона, да му се ненагледаш. Трябва и да се кърши, лакомци разни. Да не говорим за пръскането, най-малко по осем пъти на сезон, с бордолез, отделно с химиите… То се знае, че циганин без въшки не може, както и лозе без мана няма, но да не е прекалено. Въобще не говорим за акарите, червеното паяче, цигарджията — дето си снася яйцата в листото, прищипва го и го навива виртуозно като пура; гроздовия молец, антракозите, мозайките и прочие и прочие, да не дава Господ!…
И ще дойде някой, дето нито е копал, нито нищо и ще ти го изяде под носа, а ти върви, че търси качествен материал за вино, ако не искаш, да пиеш по няколко пъти промитите джибри на „Винпром“…
Виж — да почерпя с вече готово вино, не ми е жал! Особено хора, дето му разбират. Бавно, внимателно ще разискваме, като какво е, какви са му достойнствата, какво още трябва да се доизкусури,… И така опитвайки, опитвайки, току сме надхвърлили лимита. Защо не!
Има и калпазани. Особено пияниците. Цял живот пият, напиват се, все като начинаещи. Не могат да се професионализират. Държат на количеството, без да ги интересува качеството. Питам едни, какво да им извадя: бяло, червено, розе, старо, много старо… Каквото и да е, казват, няма значение… Аз каквото и да е — нямам! Има значение!
1
Към понятието „една чанта“, отнасящо се до мерна единица за обем имам известни резерви. Мой съсед ми разказва, как минавал случайно покрай държавен лозов масив и видял една лоза пропълзяла извън заграждението, с няколко чепчици грозде, вече узрели. За да не ги стъпче някое животно, пък и те доста осезателно пречели на движението, ги прибрал, хем да ги кусат. Били около една чанта. Та, да съм дадял машината за мелене, да си налеел едно буренце вино…