Клап! — затвори се ръкавицата на кетчъра.
Коснър се обърна и зяпна.
Подобно на черен магьосник, кетчърът блесна със зъби и отвори ръкавицата. Вътре, подобно на бяло цвете, лежеше бейзболната топка.
— Страйк двеее! — обяви съдията в жегата.
Джими Коснър остави бухалката и се плесна с луничави ръце по бедрата.
— Да не искаш да кажеш, че това беше страйк?
— Точно така — отвърна съдията. — Вдигни бухалката.
— За да те тресна с нея по главата ли? — заяде се Коснър.
— Или играй, или отивай под душовете!
Джими Коснър задъвка, за да събере достатъчно слюнка, но после ядосано преглътна и изпсува. Наведе се, вдигна бухалката и я постави на рамото си като мускет.
Трета топка! Малка, после все по-голяма и по-голяма, докато летеше към него. Удар! Жълтата бухалка светна като мълния. Топката се заизвива нагоре и нагоре. Джими полетя към първата база. Топката спря в небето, сякаш си мислеше за закона за притеглянето. На брега на езерото плисна вълна. Тълпата изрева. Джими тичаше. Топката взе решение и полетя надолу. Гъвкав защитник я чакаше долу, но я пропусна. Топката падна на тревата, но бързо бе вдигната и запратена към базата.
Джими видя, че ще бъде изгорен. И скочи към базата с краката напред.
Всички видяха как бутоните на обувките му се забиват в глезена на Големия По. Всички видяха червената кръв. Всички чуха вика, писъка, тежките облаци прах.
— Играх чисто! — запротестира Джими две минути по-късно.
Големия По седеше на тревата. Целият чернокож отбор се бе събрал около него. Докторът се наведе, опипа глезена, каза „Мммм“ и „Лошо. Ето така“. Намаза с някакво лекарство и сложи бял бинт.
Съдията изгледа Коснър с очи като студена вода.
— Отивай под душовете!
— Как ли пък не! — отвърна Коснър. Стоеше на първата база, издуваше бузи, размахваше луничави ръце. — Играх чисто. Оставам тук, дявол да го вземе! Никой негър няма да ме извади от игра!
— Не — каза съдията. — Бял го направи. Аз. Вън!
— Той изпусна топката! Виж правилата! Играх чисто!
Съдията и Коснър стояха един срещу друг и се гледаха свирепо.
Големия По вдигна поглед от подутия си глезен. Гласът му бе плътен и вежлив, очите му спокойно изучаваха Джими Коснър.
— Да, игра чисто, господин съдия. Оставете го. Превзе я.
Стоях точно до него. Чух всичко. Заедно с няколко други хлапета бях изтичал на игрището да видя какво става. Мама ми викаше от трибуната да се връщам.
— Да, игра чисто — отново каза Големия По.
Всички цветнокожи се развикаха.
— Какво ти става, черньо? Да не падна по глава?
— Чухте ме — тихо отвърна Големия По. Погледна към доктора, който го превързваше. — Игра чисто. Нека остане.
Съдията изруга.
— Добре, добре. Играл е чисто!
Отдалечи се, стегнал рамене, със зачервен врат.
На Големия По му помогнаха да стане.
— По-добре не стъпвай на него — предупреди го докторът.
— Мога да вървя — предпазливо прошепна Големия По.
— По-добре не играй.
— Мога да играя — спокойно и уверено рече Големия По и поклати глава. Следите от сълзи засъхваха под белите му очи. — И ще играя добре. Много добре.
— Ох — промълви цветнокожият от втора база. Стори ми се странен възглас.
Цветнокожите се спогледаха, погледнаха Големия По, после Джими Коснър, небето, езерото, тълпата. После без много думи се разотидоха по местата си. Големия По пазеше равновесие, нараненият му крак едва докосваше земята. Докторът се опита да протестира. Но Големия По му махна да го остави.
— Готови за игра! — извика съдията.
Отново се върнахме по местата си. Мама ме ощипа по крака и ме попита защо не мога да стоя на едно място. Стана по-топло. Още три или четири вълни плиснаха на брега на езерото. Зад телената ограда дамите си вееха, а мъжете се въртяха на местата си, правеха си сянка с вестници и намръщено гледаха Големия По, който се издигаше като секвоя на първата база. Джими Коснър се губеше в огромната сянка на тъмното дърво.
Младият Моберг излезе батър за нашите.
— Давай, шведе, давай, шведе! — разнесе се вик, самотен вик като на прежадняла птица от ярката зелена трева. Беше Джими Коснър. Централната трибуна се загледа в него. Черните глави се завъртяха откъм полето извън игрището; черните лица се обърнаха към него, загледаха тънкия му, нервно извит гръб. Сега той беше център на вселената.
— Давай, шведе! Покажи им на ленивите чернилки! — разсмя се Коснър.
Гласът му затихна. Цареше гробна тишина. Само вятърът шумолеше високо в клоните на дърветата.
— Хайде, шведе, покажи им как се удря…