Сега нещата се били променили доста. Навсякъде сложили вносна санитарна техника, било пълно със специалисти от Турция (при тези думи Солонин се усмихна и ми намигна, а аз незабелязано му показах юмрука си), но имало адски много работа за малкото останали руснаци. Като тази вана например, от която се отказали турците — не успели да я поправят.
На това място в гласа на леля Вера се прокраднаха патриотични нотки, нещо като чувство на законна гордост заради чичо Петя.
Тя добави, че много се радвала да ни види. Лично тя отдавна да е зарязала всичко и да е заминала, но нямало при кого да отиде, никой не отговарял на писмата й. По-голямата й сестра живеела в Коломна, в комунално жилище, сигурно мъжът й забранил да отговаря, нали и без това им е доста тясно…
И като въздъхна дълбоко, тя се захвана да чисти.
— Хайде, няма нужда — каза Витя. — Тук си е достатъчно чисто.
— А знаете ли колко неприятности ще имам, ако старшата на етажа намери дори една прашинка? — попита леля Вера.
— Какво ще кажеш? — попитах, когато останахме двамата.
— Косата ми настръхва — отговори той, изправи се до прозореца и се загледа навън. — Абсолютно всички са чернокоси. Поне да имаше няколко плешиви, да не говорим за руси. За какви тайни операции говорим? Дори и да се боядисаме, да си сложим лещи… Нищо няма да излезе.
Отвън се чу автомобилна сирена и ние надникнахме през прозореца.
— Що за птица пристига? — попита Витя и показа автомобилния кортеж, който вече спираше пред нашия хотел. — Да не би да идва самият президент?
— Не, този път не е той — отговорих, като видях познатата фигурка, която бързо си проправяше път към входа на хотела, заобиколен от неколцина здравеняци с разкопчани палта. Те се опитваха да го прикрият, като се озъртаха към прозорците и покривите на съседните сгради.
Разбира се, Самед Асланович бе уязвим за всеки снайперист с добра винтовка. Би трябвало да се движи с широкопола шапка и охраната му да бъде облечена по същия начин. Макар че нямаше никаква гаранция, че това може да обърка някой професионалист…
— Най-после — казах аз. — Сега всичко ще се изясни.
— А кой е този? — Солонин посочи надолу.
— Само не отваряй прозореца — предупредих го аз. — Могат да го възприемат като заплаха. А още не си се научил да се измъкваш от куршумите, дори когато идат отдолу… Те пазят този човек като зеницата на окото си. В негово лице виждат светлото бъдеще на управляващия клан. Умно момченце, местното дете чудо, нищо че минава двадесетте. Предпочитат да го държат в Москва, докато боричкането във върхушката тук затихне. Той е роден в Москва и е прекарал там цялото си златно детство. На два пъти за малко да го отвлекат като братовчед му, заради когото сме тук.
В този момент на вратата се почука.
— Влез — извиках аз, а Виктор застана до прозореца и скръсти ръце на гърдите си, същински лорд Байрон, на пътешествие из екзотичните градове и страни.
В стаята първи влязоха, по-точно връхлетяха, няколко млади мъже с блеснали погледи и разкопчани палта, което вече бях успял да забележа.
Един от тях блъсна креслото и то се сгромоляса на пода, останалите извадиха пищовите си и приклекнаха, пребледнели от страх.
Театър, нищо повече. Изглежда, бяха изучавали занаята по някой видеофилм. Витя Солонин можеше да ги изпозастреля, без да мръдне от мястото си.
След като се убедиха, че опасността е преминала, те сложиха креслото на мястото му и застанаха сконфузени до вратата, като направиха път на уважавания и дългоочакван Самед Асланович да влезе в стаята.
Той недоволно измърмори нещо по техен адрес и вяло ми подаде ръката си, която на всичкото отгоре се оказа потна.
— Харесва ли ви тук, Александър Борисович? — попита той, след като му представих Солонин.
— Все още не сме видели дървеници, но няма топла вода — отговори вместо мен Витя. — А телевизорът — той кимна към гигантския „Панасоник“ — хваща само една програма, и то религиозна…
— Това може да се уреди — отговори Самед Асланович и погледна един от телохранителите си, явно те му бяха момчета за всичко. — С топлата вода е по-сложно. Можех да ви предложа резиденцията на Външно министерство извън града, но се опасявам, че е по-добре да бъдете пред погледите на всички.
— Разумно — кимна Витя, докато разглеждаше госта с интерес. — Ако не искаш да те търсят, старай се да те виждат.