— Ето ви паспортите, препоръчителните писма и шофьорските книжки — уморено занарежда Самед Асланович.
По негов знак ни връчиха една папка, в която се намираха изброените документи.
Доста се изненадахме, като си видяхме снимките на документите — кипрехме се в смокинги и с папийонки, макар че по мои наблюдения Витя не си падаше по подобни тоалети.
— Сега компютрите правят чудеса — каза Витя в отговор на въпросителния ми поглед. — Мога да те пъхна в кралска мантия или да ти сложа шапката на Мономах. А ти твърдеше, че тук кибернетиката още не била на мода.
— Така е — отговори Самед Асланович, — документите ви са правени в Москва.
Произнесе „Москва“ с такава носталгия, че дори Солонин, който го виждаше за първи път, усети колко чужд се чувства тук, колко много иска да напусне новата си родина и да се върне там, където наистина се чувстваше у дома.
Може би в Москва се забавляваше с руски момичета, но във всички случаи му беше забранено да се жени за тях. Той не принадлежеше на себе си, беше длъжен да пази чистотата на древната си кръв, макар древната история на рода да бе доста съмнителна и в началото й да стоеше бивш генерал от КГБ.
Не ми се вярваше московските красавици да се втурнат към този отпуснат и женствен младеж, дори и да имаше перспектива да седне на азербайджанския трон.
— И така, аз съм Майкъл Къриган, пълномощен представител и член на съвета на директорите на компанията „Гълф“ — погледна документите си Солонин. — Ами ако проверят?
— Кой ще седне да проверява тук? — тъжно се усмихна Самед, с което ми стана още по-симпатичен и реших да пренебрегна формалностите и да се обръщам към него на малко име. — Тук представителите на западните компании ги носят на ръце. Е, дори и да проверят, ще ви обвинят за самозванец и авантюрист, на никого няма да му хрумне, че сте таен агент… Надявам се, че дотогава ще сте свършили работата си.
— Да освободим братовчед ви? — попита Солонин. — Или и нещо друго? Има нещо по-важно, така ли?
Самед се забави с отговора си. Поклати глава и се зае с броеницата си. Витя също забеляза пристрастието на нашия гост към религиозната символика и според мен това доста го забавляваше.
— Добре. Ще ви кажа как стоят нещата — въздъхна Самед. — Всички се борят за наградата. Залогът в играта възлиза на сто милиарда долара. Ако не и повече. Към парите са се устремили едва ли не всички велики държави. Русия малко изостана на старта. Дали защото й се беше развързала връзката на обувката й, или защото смяташе, че в името на предишната ни дружба моят втори братовчед ще поднесе Баку на тепсия на вашия президент, не съм сигурен. Уви, нещата не стоят така. Русия има много могъщи врагове. Става въпрос най-вече за Рахим Мансуров…
— А вие на чия страна сте? — попита Солонин.
— На страната на Русия — отговори Самед. — Иначе нямаше да съм тук и да разговарям с вас по този въпрос.
— Значи отвличането на вашия братовчед е само поводът?
— Остава да кажете, че сам съм организирал отвличането — усмихна се иронично Самед, — за да въвлека насила вашата страна в тази надпревара. Русия прекалено дълго впрягаше, а в това време другите не зяпаха — завърши твърдо той и очите му блеснаха.
Явно не беше безпомощно мамино синче, за какъвто го бях взел в началото. С него човек трябваше да бъде предпазлив.
За да не губя време, аз отворих моите документи. Фернан Косецки, гражданин на Германия. Винаги съм имал отлични оценки по немски. Онези, които са изготвяли документите, сигурно са взели всичко под внимание. Още един въпрос: откъде го знаят? Самед все повече предизвикваше у мен уважение и интерес.
— Навсякъде ли трябва да придружавам господин Къриган, или от време на време мога да се занимавам с мои си работи? — поинтересувах се аз.
Започна да ми се струва, че проблемът с отвличането на сина на президента вече не беше първостепенната задача на Самед.
— Разбира се, продължава издирването на терористите, отвлекли Алекпер — поясни Самед. — Разследването се наблюдава пряко от президента. Ако приключите случая благополучно, ще окажете услуга не само на Азербайджан, но и на вашата родина.
— Едното не пречи на другото — съгласи се Солонин и ме погледна.
И двамата се обърнахме към Самед, който меланхолично тракаше зърната на броеницата.