— Ако беше се случило нещо, вече щяхте да знаете — отвърна тя. — Засега без изменения. И се страхувам — че за дълго. А там нищо ли не го застрашава, как мислите?
— Имате ли лична охрана?
— Имам. Двама симпатични младежи, които през цялото време ме зяпат. Според мен това ги разсейва от служебните задължения. Къде по-добре пазят или охраняват мъжа ми. Впрочем аз за какво съм им? Това не го казвам за вас, а за тези, които ни подслушват. Банковите сметки са в главата на мъжа ми, а главата му е в кома. Къде са документите и архивите — никой не знае. Но ако ме разпитат с пристрастие, с фасове, допрени до тялото, май ще си спомня някои неща… Обаче за вас, още повече за младия ви помощник, съм готова да си спомня и така. Какво ще кажете, ако той ме посети след два часа, за да сподели с мен скромната ми закуска?
— Кани те на линч — казах на Витя, след като закрих с длан микрофона.
— Но аз дори не съм й представен — отговори той.
— Празни формалности. Искаш ли още сега да ви запозная?
— С кого си шушукате там? — попита Фирюза.
— С моя приятел. Той е много притеснителен.
— Надявам се, че ме е видял по видеото.
— Напълно сте по вкуса му — казах аз, — но преди всичко работата, работата. И тъй, господин Къриган е готов да пренебрегне светските условности и може да се яви при вас след два часа. Аз, за огромно мое съжаление, трябва да остана на телефона.
— Спомням си, че имате мобилен — каза тя.
— Да, но не всички мои абонати имат… — отговорих, като смятах, че госпожа Фирюза не разбира много от подобни работи.
— Много жалко — въздъхна съвсем непринудено тя. — И тъй, чакам господин Къриган след два часа… Не, по-добре след два и половина.
— Времето е скъпо — отбелязах. — След случилото се с вашия уважаем съпруг може в скоро време, при това в близките часове, да стане нещо непредсказуемо…
— По-рано просто няма да бъда готова — каза Фирюза. — Знаете ли адреса?
— Има си хас — отвърнах и затворих след нея телефона.
Витя стоеше пред мен с навъсени вежди.
— Имаш време — казах. — Помисли как да се облечеш. Дръж се скромно. Не забравяй, че мъжът й е в реанимацията. И изобщо не се поддавай на прелестите й.
Витя изслуша кротко нравоученията ми.
— Не знам защо ми се струва — каза той, — че ще срещна там моите стари познати, на които вече няколко пъти минавам пътя.
— Напълно е възможно. Те са отмъстителни и злопаметни. Чакат да се появиш там, където може да се разбере нещо за архивите. Да ги вземат дяволите и архиви.
— Когато се готвехме за насам, не стана дума за никакви архиви — поде Солонин.
Витя започна да се приготвя. Не знаеше какво го очаква — романтична среща или пореден сблъсък с бандата на Кадуев.
— Както разбирам, не си й върнал касетата? — попита той.
— Правилно си разбрал — кимнах. — Тя веднага забрави за касетата, щом се убеди, че си има работа с порядъчен човек.
— А дали да не пуснем още веднъж записа?
— Това пък защо? — смаях се аз.
Той ме погледна с усмивка, но не обясни нищо.
Усмивката на Солонин е чудесна. Детска, открита и дори леко смутена. Тя обезоръжава много хора, в това число и мен. Но този път не постигна нищо. Не ми хареса, че преди такава отговорна среща седна да гледа касетата.
— Стоп! — извика изведнъж и обърна главата си към мен. — Още веднъж този момент.
Накиснах съответното копче на дистанционното. Забавно е да се гледат сексуални сцени при бърз ход назад. Но Витя никак не реагира на подхилкването ми. Целият наведен напред, не откъсваше поглед от екрана.
— Ето оттук — каза той.
Натиснах „плей“.
— Виждаш ли? — Витя дори се понадигна. — Виждаш ли къде гледа тя? Превърти го още веднъж.
Превъртях послушно.
— Сега гледай — каза той.
Погледнах… Нещо блесна, после изчезна, после пак блесна от камарата с дрехи, разхвърляни в живописен безпорядък на креслото. Оптика! От чантата й се показваше обективът на фото или видеокамера…
Натиснах стопа. Но не когато трябваше. Блясването изчезна, понеже в дадената фаза телата им закриваха поставената на пода лампа, чиято светлина падаше върху обектива. Започнах да натискам на всеки кадър. Кадър след кадър, кадър след кадър… И ето че пак блесна.
Витя се залепи за екрана.
— Трябва ми компютърът! — извика той. — Веднага. Къде си дянах лаптопа?