Томилин отрицателно тръсна глава.
— Ах ти, интелигентният ми! — Гоша се зарадва на нещо. — Не можеш сам! Пък аз си мислех: това е Отело, тюменският мавър, а ти само с чужди ръце, така ли?
Томилин вдигна глава и погледна недоверчиво приятеля си от детството.
— Какво ме гледаш? — попита Гоша. — Какво особено съм казал? Висшето образование не ти позволява, разбирам…
Зад прозореца някой отиде при Артьом. Казаха си нещо. Артьом пак се надвеси към прозореца и попита с кимане: може ли?
— Добре де — въздъхна Гоша. — Олег, време е да тръгвам. Сега моите момчета ще те закарат до вас. А утре ще се оправяме. С всички. Пък ти се дръж. Животът продължава…
Той махна с ръка и извади носната си кърпа, за да избърше лицето си.
— Ти какво? — Томилин сложи ръка на рамото на стария си приятел.
— А, нищо… казвам, че животът е проклет. Всичко е в името на целесъобразността на дадения момент… Предаваме и забравяме вечните истини. Да тръгваме!
И като го прегърна през раменете, поведе Томилин към вратата. Там, навън валеше рядък пухкав сняг, духаше влажен вятър.
— Стоплило се е — рече Гоша. — Иде пролет… И животът ще започне отново, кой каквото ще да казва.
— Какво толкова си се разчувствал? — попита Артьом, застанал до аудито, което вече ръмжеше, готово да тръгне.
— Ами виж, иде пролет — отговори Гоша и тупна по рамото Томилин. — Я кажи, харесва ли ти? — и посочи колата. — Знам, че много си падаш по тази марка. Последен модел. Вземай! Подарявам ти я!
Томилин онемя, не можа да пророни дума при вида на подаръка.
— Лично аз повече си падам по мерцедесите — обади се Артьом.
— Много им разбираш — възрази Гоша. — Тук има естетика! Идеална форма! Прав ли съм, Олег? Хайде, качвай се… А утре, ако не си забравил, те чакам на тържественото откриване на разклонението на магистралния нефтопровод. Там ще са всички наши. Гледай да не се успиш!
Разцелуваха се. Колата излезе извън двора. Гоша и Артьом гледаха след нея.
— Свърза ли се с Ибрахим? — попита Гоша, когато колата се отдалечи на достатъчно разстояние.
Артьом си погледна часовника.
— Сега трябва да се обади.
И наистина точно в този момент мобилният му телефон изписука.
— Каква точност, а? — Гоша поклати глава. — Като в аптека… Ибрахиме, ти ли си?
— Както се бяхме разбрали — отговори Кадуев. — Какво стана? Разбра ли кой ме дебне?
— Ами разполагам с някаква информация от родната Главна прокуратура… Имай предвид, че данните струват много скъпо. С една дума, гонят те някакви от международна организация под егидата на ООН. Чувал ли си такава? Борят се с международния тероризъм. Тоест против нас двамата. Що мълчиш?
— Руски емигранти?
— Мои и твои съотечественици — отговори Гоша.
— Твои съотечественици — поправи го Кадуев.
— Само това ми липсва. Мои, твои… Наши! Съотечественици и съвременници! Или вече си се отделил от Русия? Не се излагай, скъпи. Къде ще си харчиш паричките, ако не в тази страна на глупаците. Заедно ще действаме. Ясно ли е? Защото иначе си загубен… Добре де, какво съм седнал да те агитирам, да не си госпожица. Къде е архивът?
— Още не знам — отговори Кадуев. — Но днес ще разузная. От твоите съотечественици. Като му стисна на оня емигрант топките, всичко ще разкаже.
— Ами ако не знае? Може и той да ги търси? Е, ти си знаеш работата… Досега той ти стискаше топките. Във всеки случай, ако не се разберете с добро, аз ще бъда на страната на моя съотечественик… Макар тогава да не стигна до архивите… А дали не може да се заснеме на касета как той ще ви оправя?
— Ние ще го оправяме. — Кадуев едва се сдържаше.
— Все едно, интересно ще бъде. — Гоша се отказа да спори. — Щото няма какво да гледам по видеото. Дават все едно и също.
— Ще ти запишем — отговори Кадуев насмешливо, — всичко ще запишем. И как ще го печем на бавен огън… Но това ще струва по-скъпо.
— За какво намекваш? — Гоша застана нащрек. — Нещо не стоплям?
— За архива, Гошенка — ласкаво поясни Кадуев. — И за двата милиона, които твоите братя Русих още не са върнали на Джамил…
— Те ми казаха, че всичко са върнали, до цент. Дори с лихвите.