— А на мен Джамил ми се обади и се оплаква, че нищо не е получил. Кажи сега, може ли човек да си има работа с вас, руснаците?
— С мен може — отговори Гоша.
— Точно затова още разговарям с теб — високомерно изрече Кадуев. — Хайде стига, свършвам, моите хора казват, че уж вашият руски Рамбо отивал при една дамичка… Ще заснема всичко на касета и непременно ще ти я изпратя, Гоша. Да гледаш и да не скучаеш. До скоро!
— До скоро — повтори Гоша и изключи. — Какво значи изобщо това „до скоро“? Тук ли може да кацне, или в Москва? — попита той Артьом.
— Ще го посрещнем — отвърна Артьом. — Като скъп гост и твой най-добър приятел.
Томилин все се оглеждаше, докато пътуваха до града, после, щом се убеди, че карат право към дома му, се успокои.
Затвори очи, стараейки се да се съсредоточи. Май Гоша беше искрен с него. Впрочем трудно е да се повярва, че без негово знание може да тормозят най-добрите му приятели.
Томилин още усещаше болка в ребрата и слабините, където го биха с особено ожесточение. Между другото, къде е сега Аркаша, верният Аркан? Не е ли доложил всичко на Гоша като на поп?
Достраша го, не се реши да попита за Аркан. Аркаша не прилича на човек, който предава. Той, Томилин, не го предаде… Ако беше съобщил за Аркаша, щеше да издаде себе си. В такива ситуации научаваш всичко за себе си. Дори това, за което по-рано си се старал да не мислиш.
Томилин погледна под вежди момчетата до себе си. Здрави, яки… Явно добре печелят при Артьом. Преторианска гвардия, може да се каже. Това не са наглите момчета на Башкир, които нямат мярка, млатиха го, него, най-добрия приятел на истинския господар на Тюмен. Сега Гоша се кани да седне в губернаторското кресло… Сигурно е разбрал как ще му е нужен Томилин на новото поприще. Гоша не иска повече да стои в сянка. Иска да се измъкне иззад нечии гърбове. Мисли, че е дошло неговото време.
Най-накрая е разбрал, че му трябват предани, образовани хора. Може ли за всичко да разчита на Артьом с петте му класа образование? Самият Гоша не е с по-голямо, затворът е неговият университет. Излезе от затвора друг човек, който знае какво иска… Отначало, изглежда, беше решил да се обгради с такива като това нищожество Конопльов, после е разбрал, че му трябват личности, които могат да му възразяват, да му казват истината…
Какво пък, това говори за гъвкавостта и широката душа на Гоша.
— Сега тук наляво — каза Томилин на шофьора. — А там, след завоя, надясно.
Колата плавно спря близо до неговия вход. От вратата се отдели нечия едра фигура, трудно различима на оскъдната светлина.
— Ти? — учуди се Томилин. — Тимур, какво правиш тук?
— Гоша ме помоли — отговори Тимур. — Да те посрещна, да те изпратя, никой да не те обиди. Във входа всичко да е тихо… Направо замръзнах, докато ви чаках.
— Южняк човек — засмя се Томилин, като слизаше от колата. — И отдавна ли чакаш? Дори си обул валенки, за първи път те виждам с валенки. Все ходиш с ботуши, че и с маратонки…
Тимур потропваше, удряше крак о крак, за да се постопли.
— Хайде да се качим у дома — предложи Томилин. — Ще стопля чай… Наистина, отдавна не съм се прибирал, не помня дали имам да предложа нещо към чая. Но все нещо ще намерим… А вие, момчета? Елате, ще пийнем чай.
— Благодаря — отговори шофьорът. — Трябва да се връщаме. Артьом нареди.
— Благодаря, че ме докарахте! — рече Томилин. — И на тебе, Тимур, че си ме дочакал. Хайде да се качваме, какво стоим…
12.
Рахим Мансуров отвори очи и видя медицинската сестра, която сменяше разтвора в системата.
— Фи… — чу за първи път от много денонощия гласа си. — Фирю…
Сестрата трепна, изохка и излезе тичешком от стаята. Седналият до вратата дежурен от охраната вдигна глава и се отърси от дрямката си.
— Стана чудо — каза сестрата в отговор на въпросителния му поглед. — Заговори… Извика някого. Може би ще разберете?
Пазачът погледна колегата си, който седеше в края на коридора.
— Прати лекар! — извика му той. — И седни на моето място. Свестил се е, вика някого.
А той влезе в стаята. Мансуров облизваше сухите си, посинели устни и се опитваше да каже нещо.
— Жена ми — издума той.
— Сега ще я извикам — каза пазачът.
Затворил очи, Рахим Мансуров поклати отрицателно глава. Не искаше да разговаря с нея. Трябваше да предаде нещо важно на някого…