От вратата на военната болница излизаше Рустам. Лицето му беше навъсено и загрижено. Той дойде при Океана.
— Слушай, не мога сега, разбираш ли? — И я хвана за ръката. Тя я дръпна, отстъпи една крачка.
— Какво ти става? — попита той.
— Само не се озъртай — каза Океана. — Момчетата от тези коли току-що говореха за брат ти, а като те видяха, се разбягаха. Какво зяпаш? Направи се, че ме закачаш, а аз ще се дърпам.
Рустам я гледаше слисано.
— Истината ти казвам, Рустам. Тръгвай. Довечера ще бъда у вас. А сега изчезвай оттук. Може би искат да те отвлекат?
— Слушай, а как ти е името? — попита той.
— Вече ти казах веднъж, но все не можеш да запомниш. Хайде, върви, не стой така! Но първо се престори, че ме закачаш, а аз ще се браня…
Той протегна ръка към нея, тя го удари през пръстите. Отстрани не изглеждаше много убедително, но за повече не беше способен. Това, което съобщи брат му преди няколко минути, не се побираше в ума му.
С крайчеца на окото си забеляза, че двете коли, за които току-що говореше Океана, тръгнаха след него, като спазваха дистанция.
Рахим почувства как нещо ниско в корема му изстина. Както след оня случай в Бутирския затвор, когато му съобщиха, че след станалото в килията може да получи най-тежката присъда.
Едно е да наблюдаваш по видеото надбягвания с коли, като държиш кутия бира в едната си ръка, а с другата крепиш някое маце на коленете си, и съвсем друго, когато те преследват.
Рустам караше колата и мислеше за брат си.
Рахим беше още много зле, говореше едва чуто, някои фрази повтаряше по няколко пъти. Има някакви много ценни документи. Поверява ги на по-малкия си брат. Сега за тези книжа се води истински лов. Те са национално достояние на цял Кавказ.
Рахим не успял да ги скрие зад граница. Не му беше до това. Много време и сили му отне епопеята с освобождението на Рустам… Сега не знае на кого да повери тайната. Цялата му надежда е в него, по-малкия му брат. Помни какво се наложи да понесе и да направи по-големият му брат, за да го спаси от руските лагери… Рустам трябва да поеме част от работите, които не търпят отлагане.
Нека Рустам даде тези книжа, за които Рахим сега не може да каже нищо конкретно — няма нито сили, нито време — на сина на президента.
И нека Рустам не се чуди на това. Да, те с Алекпер дълго време бяха врагове, макар да изповядваха една и съща идея — транспортирането на мюсюлманския нефт трябва да се осъществява през мюсюлманските страни.
На Алекпер този път му се струваше по-икономичен. Рахим се интересуваше повече от идеологическата страна на нещата — по силата на доскорошното си минало… Като изрече това, Рахим се усмихна слабо. Спомни си, че докато протриваше панталоните си в разните комитети на партията, на никого не идваше наум да заплашва живота му. Заспало време беше. Сега всички подскочиха, сякаш са се събудили от един и същи страшен сън. И започнаха да грабят, да размахват ръце, за да продължат борбата вече наяве.
Рустам караше бавно, после даваше газ, постоянно се оглеждаше и всеки път виждаше как преследвачите повтарят маневрите му.
Вече не знаеше накъде кара. Към кого да се обърне за помощ? Брат му каза, че трябва да вярва само на своите роднини. Но по-голямата част живеят в родния им Наурски район. Оставаше Фирюза, жената на брат му… При тях нещата като че ли не вървяха гладко, но брат му й вярваше за такива неща… И дори някак между другото каза на Рустам, че на нея дължи спасението си — намерила му западни лекари.
Значи трябва да кара към снахата. Там ще си почине и ще помисли.
И той рязко натисна педала на газта, после погледна в огледалото за обратно виждане… Точно така — онези също се засилиха. Кой знае, може би дължи живота си на тази малка украинка, чието име никак не можеше да запомни.
13.
— Донесохте ли ми касетата? — попита Фирюза.
— Разбрах, че повече не ви интересува — отвърна Солонин, като вървеше след нея към хола.
Разкошна жена, май няма да отстъпи на Делара. Солонин се чувстваше неловко — или се вълнуваше, или се смущаваше — по-рано не беше забелязвал подобно нещо при общуването си с жени.
— Говорехме, че може да ни кажете нещо за някакви архиви на вашия съпруг — каза той.
Тя безгрижно повдигна едното си рамо.
— Може би… Какво ще пиете? — попита, когато се настаниха на малка масичка. — Кафе, джин с тоник?