Изглежда, тя не знае какво да го прави.
Все пак го разкопчава и му съблича ризата. Защо го съблича? Или така е заповядано? За да се изправи гол и обезоръжен пред тези, които ще го заловят.
И тъй, каза си той, сега съм рибарят и стръвта едновременно. Сега е ред да действат щуките. Хей, къде сте?
И ето че влязоха… Двама. Отначало той дори не разбра откъде. Наближиха го напълно грамотно, откъм възглавницата, пристъпваха безшумно и той отначало по-скоро почувства, отколкото видя.
С крайчеца на окото си, с периферното си зрение видя, че ръцете на двамата са свободни — нито ножове, нито примки, нито пистолети.
Трябва им жив. И все пак се страхуваха от него, дори от сънения. И правилно, има защо…
Едва се допряха до него и той ги дръпна към себе си така, че си удариха челата. После притисна с палци определени точки на шиите им.
Двамата рухнаха, без да издадат стон. Солонин стремително скочи от леглото и намигна на застиналата от ужас Фирюза.
— Може ли да се облека? — попита той.
Тя не отговори нищо, гледаше го с пълни със сълзи очи.
— Накарали са ви — каза той утвърдително. — Обещали са да доунищожат мъжа ви, ако не им помогнете.
Той се обличаше бързо, като се стараеше да държи в полезрението си шкафовете, завесите, пердетата… Колко ли са?
— Двама ли бяха? — попита той.
Тя кимна, без да спира да трепери.
— Какво възнамеряваха да направят по-нататък с мен?
— Казаха: ще ви загънат в килима… и ще ви откарат като заложник — едва изричаше думите. — Казаха, че за вас ще дадат добър откуп. Като за чужденец.
— Успокойте се — рече той. — А за откупа са ви излъгали. Никой не може да им даде парите, които струвам.
Той претърси джобовете им, после деловито върза ръцете и краката им, като за целта скъса един дълъг шнур, висящ от завесите. След това им запуши устата с намерените в шкафа везани кърпички.
— Питаха ли ви за архивите?
— Да… Но аз наистина не знам къде са.
— И искате и аз да повярвам, че е така? — усмихна се той.
Фирюза смутено повдигна рамене. Сега му се струваше особено красива.
От джобовете на нападателите измъкна два швейцарски автоматични пистолета. Дойдоха му съвсем навреме. Сигурно вече го очакват някъде като жертва и са наточили ножа.
Той предпазливо надникна през прозореца. Край вратата чакаше кола. Изглежда, вътре имаше някой.
— Това тяхната кола ли е?
Тя сви рамене, като избърсваше с кърпичка сълзите си.
— Струва ми се, че ние с вас не трябва да се занимаваме с това — каза той със съжаление. — Все пак вие сте създадена за любов.
— Същото ли говорехте на госпожа Амирова? — не се сдържа тя.
— Дори не си спомням. Възможно е… Съперници ли сте?
Тя се усмихна печално. После премести погледа си върху размърдващите се похитители.
— Не се бойте — каза той.
— Защо не искате да извикате полиция? — попита тя.
— Това е все едно да извикаме тук самия Кадуев… Между другото, какво сте чували за него? Кой е той? И защо разполага с дипломатическа неприкосновеност?
— Мъжът ми е разказвал нещо… Но нали чуват. — Тя посочи легналите на пода.
— Нека — махна той с ръка. — Тава вече няма никакво значение.
— Той казваше, че всъщност зад Кадуев и групата му стоят иракски и либийски пари. Тяхното влияние тук се усили във връзка с чеченската война. Там не воюваха само чеченци. Имаше палестинци, саудитци, египтяни. Голяма група, всички се подчиняват на Ибрахим Кадуев. Моят мъж също му помагаше и сега много съжалява за това…
През прозореца, зад който бързо се стъмняваше, както става през зимата, видя как към къщата приближи първо един фолксваген поло, след него спряха форд и лада деветка.
От фолксвагена изскочи младеж и започна да натиска копчето на звънеца на входната врата, като се оглеждаше към преследвачите си.
— Това е Рустам — изохка Фирюза и изтича в хола. Там се намираше устройството, което отваря вратата.
Рустам се появи на ливадата пред къщата. След него тичаха шестима яки младоци. Чу се звън на счупено стъкло. Фирюза видя как гостът й се метна надолу, там, където вече бяха повалили Рустам. Той лежеше на тревата и му извиваха ръцете. И точно тогава се намеси Солонин. Фирюза беше виждала такова нещо само на кино. За по-малко от минута шестимата се търкаляха по тревата, мучаха и гълтаха влажния въздух с отворени уста.