Солонин вдигна глава и извика на стопанката на къщата:
— Извинявам се за безпокойството! Страхувам се, че във вашата къща няма да се намерят толкова въжета. Но хвърлете, колкото имате, а също и ключа от мазето си.
След няколко минути той се качи при нея с бледия, изплашен Рустам.
— Само няма нужда да ме гледате така — каза той на Фирюза. — Това ми е работата. Между другото, трябва ми телефон.
— Боя се, че го подслушват — каза тя, докато промиваше раничките и ударените места по лицето и ръцете на Рустам.
— Вече няма особено значение — отговори Солонин, като нареждаше на масата комплект трофейно оръжие — М-да…, когато работех в нашата милиция, дори не сме сънували такива патлаци. Има за всякакъв вкус.
После се обади в хотела.
— Аз съм — каза, след като чу гласа на Турецки. — Всичко беше така, както предположи. — Осем души. Вързани. Но няма повече въжета. Не знам какво да правя, ако се появят основните сили.
— Кадуев?
— Същият. Има повече хора, отколкото предполагаме. И аз го интересувам повече, отколкото ми се струваше.
— Научи ли нещо за онези книжа?
— Никой нищо не знае… Но сега към нас се присъедини някакъв младеж, както разбирам, по-малкият брат. Може би той знае?
— Викай полиция — каза Турецки. — Това е всичко, което мога да ти кажа… Къде се намирате?
— Ако караш дълго по Проспекта на нефтодобивниците, а после завиеш… Впрочем страхувам се, че освен вас има още желаещи да научат къде сме.
— Научи от младежа това, което ни интересува, и веднага тръгвай — каза Турецки.
— Защо те преследваха? — Солонин се обърна към Рустам.
— Отговаряй бързо. Нямаме време. Сега ще долетят десетки коли и дори и аз няма да мога да ти помогна.
— Не знам — отвърна Рустам.
— Слушай. — Солонин го хвана за брадичката. — Гледай ме в очите! Къде са архивите? Нали твоят брат ти каза?
— Рустам — намеси се Фирюза. — Този човек току-що те спаси. А аз за малко да го погубя. Ние сме му длъжници.
— Брат ми каза само на Алекпер — държеше на своето Рустам.
— Като ще е на Алекпер, на Алекпер да е… — Звъни в полицията и да се махаме оттук — въздъхна Солонин.
Долу се качиха в една от колите, с която бяха дошли бандитите. Така щяха да спечелят малко време. Хората на Кадуев ще търсят колата на Фирюза или фолксвагена поло, подаръка от по-големия брат за Рустам…
14.
В моргата заведоха Фрязин при една от масите, на която беше трупът на Тимур. Патологоанатомът повдигна чаршафа. Тимур лежеше с полуотворена уста.
Володя видя входното отвърстие от куршума. Малка дупчица, засъхнала от кръв. Косата около раната беше леко прогорена.
Гоша въздъхна тежко.
— Ето така, тичаш, суетиш се… И само една дупчица… По-малка от едно копченце…
— Предполагате, че са го разстреляли? — попита Володя съдебномедицинския експерт.
— Криминолозите откриха следи от собствените му пръсти върху пистолет система „Макаров“ — отговори му той. — Огледът и аутопсията показаха, че изстрелът е бил от близко разстояние.
— Виждам — каза Володя, като отиде от другата страна. — Но нали беше левак. Разбрахте ли ме? Телохранителят Ахмедов беше левак.
— Нима? — Гоша се спогледа с Артьом. — Винаги е стрелял с двете ръце и винаги точно. Нямаше равен на стрелбището.
— На стрелбището, да — кимна Володя. — Но държи вилицата в лявата ръка, виждал съм го на снимка.
— И аз в лявата — каза Гоша, — а в дясната — ножа. Хората държат вилицата с лявата ръка.
Сам се пъха в поставения капан, помисли Володя, като го гледаше с интерес. Гоша много искаше да изкара нещата, че Тимур се е застрелял сам. Защо?
За да прикрие убийството? Телохранителят се издаде и затова е трябвало да го премахнат. Тук поне има логика. Но ако сам се е застрелял, тогава възникват само въпроси.
— Аз съм тук от завчера — каза Володя. — Успях да науча някои работи. Знам и за задържането на самолета.
— Грешка на синоптиците — обади се Артьом. — Какво общо има Тимур?
— Ами това, че се е канел да излети — отговори Володя. — Но заради грешката на синоптиците е размислил. И слязъл от самолета направо през затворения люк… Искал да отлети, а не да се застрелва, разбирате ли?