— Нали могат да подслушат разговора. И тогава Кадуев пак ще изчезне. Изобщо, Витя, решавай сам… Ако сега замисълът им се провали, ще те дебнат по пътя към летището с гранатохвъргачка или с насочен фугас. По-добре да ги неутрализираме веднага.
— Така и ще направя — каза Витя. — Само че ще изляза от другата страна, през кухнята, където карат продуктите. А ти по-добре да не рискуваш.
— Те няма да стрелят по мен. Няма да искат да се разкрият, преди да се появиш ти. Решили са да те изпратят с почести.
Витя се усмихна бодро. Вече бях спокоен за него.
Така и направихме. Той излезе от стаята пръв, като с дясната си ръка крепеше ранената лява. Край него минаха потънали в оживен разговор някакви брадати юнаци. В далечния край на коридора някой се разхождаше нервно в очакване на асансьора. Планът малко се промени, изглежда Витя реши да не ползва асансьора.
Аз слязох спокойно долу, правех всичко нарочно бавно — наблюдателите, ако има такива, щяха да реагират само на резките ми движения.
Но колкото и да се взирах в хотелската публика, която се блъскаше във фоайето, не забелязах нищо подозрително. Това поставяше под съмнение версията ми, че искат да подмамят Солонин в капан.
И все пак бях уверен в правотата си. Прекалено отчаяно зовеше за помощ началникът на охраната, сякаш никой друг, освен Витя не може да спаси Алекпер. Слушах отчаяния призив за помощ и ни най-малко не се съмнявах, че искат да го изкарат от хотела под куршумите на килърите. Жалко, не посъветвах въпросния началник на охраната: позвънете в полицията!
Груба работа? Едва ли. Сметката беше чисто психологическа: Солонин, без да мисли, ще се хвърли да го спасява.
Излязох от хотела, усещайки пистолета под мишница. Навън светеше слънце. Наближаваше пролетта. Множество младежи бяха по черни якета и дънки, сякаш тук траурът е излязъл на мода. Всички бързаха някъде, само няколко коли, паркирани недалече от хотела, сякаш бяха залепнали за асфалта. В общия шум не се чуваше бученето на моторите им, но видях, че от ауспусите се вият кръгчета дим и се разтопяват в топлия въздух.
Там, зад затъмнените стъкла, го очакват, дебнат го зениците на смъртта.
А къде е самият Кадуев? Ако е тук, значи се крие в друга кола. Да отида ли по-наблизо? Да предизвикам огъня върху себе си?
На кого е нужно това?… Ще си изкарам откос в корема, тукашната полиция само ще зафиксира поредния терористичен акт, ще го представи като сблъсък на местни групировки.
Но колко време ще чакат Солонин? Неволно си погледнах часовника. Минали са поне четири минути след обаждането на началника на охраната. Като познават динамичността и оперативността на Солонин, биха могли да предположат вече, че фокусът им не е сполучил. Рибката не клъвна. Какво висят като кон на празни ясли — няма смисъл. Ако наистина е имало покушение срещу Алекпер — за него щяха да знаят вече всички…
Трепнах, когато чух как изреваха моторите, които току-що работеха на празен ход. Онези, които бяха в колите си, сякаш чуха моите доводи и ги сметнаха за логични.
Колите още не бяха се скрили от погледа ми, когато иззад ъгъла се появи самият Витя.
— Запомних номерата им — каза той в отговор на въпросителния ми поглед. — А какво друго можех да направя?
Качихме се на нашия етаж. Младежите, които се размотаваха допреди малко, не се виждаха. Най-вероятно постовете за наблюдение са снети.
Сигурно гадаят кой им е развалил цялата работа.
— Какво по-нататък? — попита Витя, когато влязохме в стаята. — Какво могат да предприемат сега?
— Не е толкова сложно — отговорих. — Те навсякъде са еднакви, кадуевци, козлачевци и прочие. Играят си, при това доста умело, с човешките слабости и достойнства. Молят те за помощ, ти скачаш и тичаш срещу собствената си гибел. Нима не разбра веднага?
— Не — каза той, като извади бира от хладилника. — Само че гласът на този командир на охраната ми се стори прекалено истеричен. За правилните изводи! — Той ме поздрави с кутията и я изпи до дъно.
— Сега ще мислим как да се измъкнем оттук живи и невредими — казах аз. — Ти запомни номерата на колите, но те могат да поставят фугас, няма да му познаеш ни номера, ни марката.
Телефонът прекъсна мрачните ми предчувствия.
— Здравейте! — каза Самед. — Мога да ви поздравя. Току-що нашият президент подписа договора с вашата правителствена делегация. Нефтът ще мине през Русия.
— Хип-хип — обадих се аз. — Но засега няма да викам ура.