— Да беше го казал веднага — измърмори Грязнов. — Значи историята с композицията не е от днес, така ли?
— Разбрах за нея преди два дни — отговори Меркулов. — Първо се е захванала районната прокуратура. След убийството на генералния директор се намесихме и ние.
— Искаш да кажеш, че така се опитват да прикрият следите? — попита Грязнов. — Струва ми се, че това не е първото такова дело, с което се нагърбвате.
— Не е първото — съгласи се Меркулов. — И се опасявам, че ще остане неразкрито, както и предното. А от убийството нишката води към Каспийско море. Тези връзки не се изясниха веднага. Но когато се очерта нещо, помислих…
— Правилно си помислил! — прекъсна го Грязнов. — И забрави каквото ти наговорих преди малко. Турецки е сам, или почти сам, а ние сме толкова хора. Поне можем да си звъннем, да се срещнем след работа, да се отърсим с общи усилия от стреса…
— Това не е по моята част — сухо каза Меркулов и затвори телефона.
Грязнов стигна на гара Ховрино по тъмно. Колата се движеше трудно сред снежните преспи и задръствания, криволичейки из неосветените улици.
После с помощта на дежурния диспечер той излезе на някакъв осми коловоз, който стигаше до глух. Тук войничета с наметала разчистваха релсите, а техният командир, полупиян и разпасан, седеше в топлата будка и пиеше чай със стрелочничките в оранжеви жилетки.
— Следствената група е ей там — махна с ръка офицерът, без ни най-малко да се смущава от полковника от милицията. В далечината, накъдето сочеше ръката му, тъмнееше стара тухлена постройка с няколко светещи прозореца. — Провеждат следствен експеримент, другарю полковник.
Жените се закискаха. На Грязнов му се стори, че му се подиграват.
Ако обръщаш внимание на всичко, каза си той на излизане от будката, за най-важното няма да ти останат нито сили, нито време.
Следователите и експертите — общо четирима души — допиваха слабия си чай и се топлеха около радиатора на парното.
Старшият на групата уморено погледна Грязнов.
— Какво да ви кажа? — сви рамене той. — Докато беше светло, разбрахме това-онова. На пръв поглед случаят не е нищо особено. Няколко местни апаши решили да си налеят туба бензин, а милицията ги хванала. Но тубата им била празна, както и самите цистерни. Всъщност те са пълни с пясък. Сложили са го да тежи сигурно, не виждам друго обяснение. При това във всички цистерни без изключение.
— Откъде са пристигнали? — попита Грязнов, като се опитваше да си стопли ръцете на радиатора.
— От Беларус, от нефтопреработвателния завод. По-точно от Мозир. А защо МУР се интересува от случая?
— По-точно Главна прокуратура — отговори Грязнов, като следеше как му наливат чай в емайлирано канче.
— Ами да, нали са убили генералния директор. Мислите ли, че има връзка?
— Щом вашето началство смята, че е щял да остане жив, ако не е била намерена композицията с пясък, те по̀ знаят. Генадий, забравих как ви беше бащиното име, какво мислите по този въпрос?
— Алексеевич — напомни следователят от местната прокуратура. — Обикновена криминална история. Бандитите станаха твърде нагли заради безнаказаността у нас. Предполагам, че сега се опитват да си прикрият следите.
— Като убият директора? — попита Грязнов. — Нещо не ми се вярва. Макар че е възможно това да е била последната капка… Обикновено убиват онези, които прикриват далаверата.
Следователите мълчаха. Едни гледаха през прозореца, а останалите бяха вперили поглед в малкия черно-бял телевизор, където нещо мърдаше.
— Във всеки случай тук няма да открием нищо — наруши мълчанието Генадий Алексеевич. — Трябва да се търси в счетоводните книги, в деловата кореспонденция или на митницата. Само не и тук.
— В Беларус — кимна Грязнов. — Искам да ви питам нещо: дали сте чували тази фирма да има някакви връзки с Азербайджан?
— Сега навсякъде се говори за чеченска следа — отговори Генадий Алексеевич. — Дори и да няма, ще намерят, ако им потрябва. Ако я нямаше Чечня, щяха да я измислят. Много удобна република, всичко може да се стовари на нея.