— Не ме разбрахте — намръщи се Грязнов. — Питах ви за нефтените компании. В Тюмен, Баку. Може би сте чули каква връзка имат?
— Вече трети ден търсим някаква следа — повдигна рамене следователят. — И през цялото време очакваме кога някой ще вземе това дело. Може би вие ще го поемете? Ще ви го дадем с удоволствие.
— Защо при споменаването на думата „Азербайджан“ се сетихте за чеченците? — попита Грязнов, без да отговаря на въпроса му.
— Ивлев, генералният директор на компанията, за която е бил предназначен бензинът, е бил убит посред бял ден във входа на кооперацията, в която живеел. Цялото стълбище е било опръскано с кръв. Когато го вдигнали, главата му за малко да падне. Прерязали гърлото му от едното ухо до другото. По случая работи Тюменската прокуратура, а ние помагаме оттук, с каквото можем. Но двете дела трябва да бъдат свързани, в противен случай нищо няма да открие.
— Кога е станало? — попита Грязнов. — Открити ли са някакви улики?
— Там е работата, че Ивлев е бил убит два дни след като тук започнахме следствието и изпратихме телеграма до неговата компания в Тюмен. Няма кой знае какви улики, само отпечатък от голям номер маратонки…
— Прерязаното гърло също е улика, своеобразен почерк, мюсюлманска следа… — рече Грязнов. — Подсказва къде да се търси. Не мислите ли?
— Мен ли питате? — подсмъркна следователят. — Всички въпроси са към Главна прокуратура. Обещаха да изпратят техни следователи да поемат случая, а дойдохте вие.
— Прибирайте се вкъщи — каза Грязнов. — Не, не се шегувам. Имате пълно право. Тук няма никакъв смисъл да се търсят отпечатъци. Внимателната финансова ревизия ще даде повече, отколкото огледът на вагоните. Вървете да почивате. Щом Главна прокуратура е взела делото и е възложила оперативната работа на московската криминална милиция, можете да почивате с чиста съвест. Оформете документите и забравете за случая. Какво гледате? Ще се позовете на мен. Така и така, полковник Грязнов от МУР пристигна и разгони всички по указание на Главна прокуратура.
— Вие ли сте Грязнов? — попита младежът, който досега мълчеше и се правеше, че гледа телевизия. — Онзи Грязнов?
— Какво значение има — намръщи се Грязнов. — Е да, аз съм.
След като остана сам, той спря телевизора, седна на освободилата се табуретка, затвори очи и се опита да се отпусне.
Някои неща вече бяха започнали да се изясняват: такива убийства бяха рядкост. Наемните убийци предпочитаха пистолетите със заглушител. Професионалистите не измъчваха жертвите си, не се наслаждаваха на писъците им. Убийците са нагли естествено, но като прибавим и желанието да се насочи следствието към най-популярния сега тип убийци… Сякаш в обществото живее някаква потребност от глобален враг. По-рано всичко стоварваха на евреите. Но разбира се, не и убийствата във входовете, не и завладяването на пазарите, не и изнасилванията на малолетни или кражбите на коли…
А чеченците бяха друга работа, първокласни бандити, това трябваше да им се признае. Работеха близо до родината си, сигурни, че винаги има къде да се скрият, да оближат раните си, да си починат. И после се залавяха със стария занаят с нови сили.
Явно в случая някой се опитваше да стовари вината на кръвожадните чеченци. Но това беше само предположение…
Интересно как щеше да се опита да разреши тази загадка Турецки? Сигурно интуицията му щеше да проработи и в главата му незабавно щеше да светне червена лампичка: защо при съвременното техническо оборудване професионалните наемни убийци да използват ножове или кинжали?
Следователно някой трябваше да отиде на мястото на убийството в Тюмен и да се опита да намери отговора на този въпрос.
Съвпадението беше прекалено очевидно — директорът на нефтената компания беше убит, след като бе открита измамата с влаковата композиция. При това Меркулов недвусмислено намекваше за някаква връзка между жертвата и негови колеги от някога братската, но все така слънчева република… Дали да не изпрати там Володя Фрязин?
Володя е добър следовател, ще свърши работата. Навремето Турецки едва го пусна да отиде в милицията, искаше да остане, да продължат да работят заедно.
Грязнов стана, разходи се из стаята. Възрастната жена, седнала тихо в ъгъла, изплашено го гледаше. Сигурно чакаше кога ще престане да се размотава тук, за да заключи вратата и да се прибере вкъщи.