Време беше да си ходи, нямаше какво повече да прави тук. Но никак не му се излизаше навън в мократа виелица. Защо ли го гледаше така жената?
— Бавя ли ви? — попита Грязнов. — Извинявайте. Просто не ми се тръгва, времето е ужасно.
Тя погледна протритото му кожено палто и кимна. Наистина беше много студено. Самата тя си беше облякла няколко дебели блузи под старото палто.
— Исках да ви питам нещо — започна тя и стана от табуретката. — Моят син вече шести месец е в Бутирския затвор… — Гласът й потрепери, тя заплака и отново се отпусна на стола.
— Успокойте се — помоли я Грязнов и си погледна часовника. — Защо е в затвора?
Явно го беше помислила за някой голям началник, който може да й помогне. Щеше да се наложи да й обясни, че е сгрешила.
— Ами за нищо — изхълца жената. — Единственият ми син… И те не знаят защо го държат. Една вечер се посдърпали с някакъв мъж, оня бил пиян и Коля го блъснал настрани. Онзи паднал в някаква яма и нагълтал вода. Моят Коленка не е видял нищо, вече било тъмно, а той бързал да се прибере от техникума вкъщи. На сутринта го арестуваха, той го бил убил. В съда свидетелите казаха, че оня сам си е виновен, закачал се с Коля и той само го блъснал настрани. А не го е давил в ямата. И го пуснаха. После го взеха в казармата, командирът му ми пращаше благодарности. А онзи, удавеният, имал богати роднини и те обжалвали решението на съда. Върнаха делото за преразглеждане. И свидетелите вече започнаха да твърдят друго, че Коля го бил ритнал с крак и оня изгубил съзнание…
Тя разказваше бързо, задъхваше се от страх, че може да я прекъснат.
— Успокойте се — повтори Грязнов. — А вашият адвокат какво каза?
— Как да намеря толкова пари за адвокат? Нали искат три милиона! Нямам и какво да продам. Първият път му дадох всичко, а сега — пак същата песен, давай още повече! Цените, казва, се вдигнаха, представяте ли си? А Коля ми е единствен! Гледала съм го сама, израсна без баща, без баби и дядовци. Цялото си детство изкара болен и сега, като отида на свиждане, през цялото време кашля. Целият отслабнал, посинял, били го някакви войници от азиатските републики, дето са с него в една килия. Азербайджанци ли са, какви, те тормозели всички…
— Не знам какво да ви кажа — вдигна рамене Грязнов. — Не съм адвокат. Аз съм само милиционер, макар и полковник. Разбирате ли?
— Да, да — кимна смирено жената и въздъхна. — Значи не е по вашата част, разбирам…
Грязнов се натъжи. Беззащитната жена се беше обърнала към него за помощ. На кого се беше клел да помага? Кому служеше въобще? Кой имаше пари в днешно време за адвокат? Тази жена и синът й? Хубава работа, да го докарат направо от казармата, да възобновят делото, били са доста пъргави… Явно оня е бил важна птица. На кого ли му е притрябвал този пияница? На тяхно място обикновените хора щяха да въздъхнат с облекчение. Не, тук имаше нещо нередно.
— Добре — каза той и стана. — Скоро ще ходя в Бутирския затвор. Кажете ми името на сина ви и по кой член от закона е осъден, ако го помните.
— Аха, сега — засуети се тя, като се оглеждаше смутено наоколо. Дори започна да отваря чекмеджетата на счупената маса, за да намери лист и писалка.
— Аз ще ви дам — откъсна листче от бележника си Грязнов.
— Боже — изхлипа тя. — Поне да знам на кого да запаля свещичка… Чух фамилията, пък не зная малкото ви име.
— Не прибързвайте — възрази Грязнов. — Да не забравите телефона си. Ще отида, ще видя какво мога да направя и непременно ще ви се обадя. Как се казвате?
— Олга Кондратиевна.
— Вячеслав Иванович — подаде ръка той. — Ще направя всичко, което е по силите ми, не се безпокойте.
Късно вечерта позвъни на Меркулов:
— Костя, обаждам се за онова убийство в Тюмен, ти така и не каза как точно…
— За кое убийство питаш? — прекъсна го Меркулов.
— Да няма и второ? — изненада се Грязнов.
— Буквално преди няколко часа… Заместник-генералният директор на същата компания. Убит е във входа на жилището си в Москва.
— Прерязали са гърлото му? — поинтересува се Грязнов.
— Точно така — въздъхна Меркулов. — Кога са успели?! Просто не знам с кое да се заловя първо. Дали със случая в Тюмен или в Москва…
— Прилича на ритуални убийства — каза Грязнов. — Какво ще кажеш?
— Или е работа на чеченците, или се опитват да я представят за такава — отговори Меркулов.
— Точно така — съгласи се Грязнов. — Докато Чечня е извън нашата юрисдикция, върху нея ще се стоварва какво ли не.