— Можеш ли да ми обясниш защо не живеят по хотелите? — попита Меркулов. — Никой няма да тръгне да ги напада на обществено място. Там е пълно с милиционери, хора от администрацията, навсякъде е светло. А те непременно искат да се пъхнат в своите кооперации с неосветени входове.
— Направи семинар с банкерите и бизнесмените на тази тема — предложи Грязнов. — Нали те са на мушката. Убийствата стават най-често в Москва, тук следите се прикриват лесно, а и има къде да се скрие престъпникът.
— Като че ли убийството в Тюмен е изключение — каза Меркулов.
— Искаш да кажеш, че са бързали много?
— Това вече не е за по телефона — отсече Меркулов.
— Крайно време е да си вземеш цифров — посъветва го Грязнов. — Между другото нямаш ли подръка някой добър адвокат? От ония, старите, дето не ламтят за пари и са готови да защитят човека?
— Какво си направил? — изненада се Меркулов. — Да не си блъснал някого с колата?
— Не е толкова просто — отговори Грязнов и се върна на предишната тема. — Не ти ли се струва, че с тези убийства някой се опитва да си реши кадровите проблеми? Иска да сложи на шефското място свой човек, но за целта първо трябва да ликвидира генералния директор и заместника му.
— Прекалено е плитко — не се съгласи Меркулов. — Макар че…
— Точно така — прекъсна го Грязнов. — От какво да се притесняват? Или да се страхуват? От Главна прокуратура ли? Колко пъти им се е разминавало…
— На мен ли го казваш?
— А на кого? Само на теб мога да го кажа. Твоят шеф няма да иска дори да ме изслуша. Не е зле да се понапънеш, да разровиш старите дела, които не са приключили. Може да намериш някаква следа. Между другото, как се казва заместникът на Ивлев? Да не е Бригаднов?
— Той е — трепна Меркулов. — Познаваш ли го?
— Преди време имаше някаква история, в която беше набъркан и той… Та какво казваш за адвоката?
6.
Прелиствах копията на материалите по делото за отвличане на сина на президента и не спирах да ругая. Фасулска работа. Алекпер се е движил с брониран мерцедес, както и предполагах, и с трима телохранители, единият от тях е бил зад волана.
Какво е нашата лада в сравнение с такъв звяр като мерцедеса? Дори да е с цвят на мокра кокошка. Ще отхвръкне като билярдна топка от щека. А те спрели съвсем безропотно. И разбира се, свидетелите са се изпарили яко дим. По-точно казано, следователите не са успели да намерят нито един очевидец. А отвличането е станало посред бял ден. Познат проблем — по-опасно е да си свидетел, отколкото преуспяващ банкер, точно както и у нас, в Русия. Какво можехме да направим? Да обявим свидетелите за издирване, както самите престъпници? Да ги докараме с белезници в участъка? Да намерим начин мълчанието да им се стори по-опасно отколкото даването на показания?
Ето такива мисли ми се въртяха в главата, докато преглеждах събраните материали по делото. Разбира се, трябваше да се грижим за свидетелите изключително внимателно. Толкова внимателно, колкото Витя Солонин се грижеше за ноктите си в този момент, за да влезе в ролята си на аристократ.
В хотелската стая бяхме трима. Освен мен и Витя, облечен с разкошен халат с пискюли, тук бе и един почти незабележим човек — Новруз Али-заде, обещаният ни от Самед доверен помощник. Той беше нисък здравеняк с дълбоки дръпнати очи, на неопределена възраст. За такива хора се казва, че минават двадесетте и са под петдесет. Поне не се набиваше много на очи, но въпреки това не беше хубаво, че дойде при нас в стаята посред бял ден. Може би смяташе, че по това време на денонощието наоколо няма да има свидетели?
— Накъде е бил тръгнал Алекпер? — попитах аз, като продължавах да прелиствам следствените документи и не скривах раздразнението си. — Тук не е казано нищо за това.
Новруз сви рамене и едва притвори очи.
— Значи никой не знае. А дали похитителите са били в течение за маршрута и времето на пристигането му? — попитах аз.
— По всичко личи, че са разполагали с необходимата им информация — кимна Новруз. — Бих казал, че обиколките му из града бяха публична тайна.
С крайчеца на окото си забелязах как Витя смаяно се втренчи в госта.
— И ще ни посветите ли в нея? — поинтересувах се аз.
— Алекпер често ходеше при красавицата Делара Амирова, когато мъжът й беше на работа — обясни Новруз. — И целият град го знаеше. Всички съчувстваха на влюбените, а мъжът й, служител във външното министерство, гледаше на това през пръсти, правеше се, че не знае нищо. Бащата на Алекпер беше забранил на сина си да се развежда с жена си заради Делара. Можеше да го направиш при съветската власт, казал му той, сега е късно. Ще се наложи да почакаш, докато отстъпя президентския пост другиму.