— Че какво общо имам аз? — попитах.
— Нищо — отговори Слава. — Имаш най-желязното алиби от всички останали следователи в прокуратурата. И затова решиха да поверят случая на теб. По-точно казано, помолиха ти да се заемеш са него.
Знаех, че някои молби са по-задължителни и от заповед. От сериозния поглед на Меркулов разбрах, че сега нещата стояха точно така.
— Ако не вярваш, можеш да се свържеш с Редуей — рече Костя и кимна към клетъчния ми телефон. — Съгласувано е с него.
— Вярвам ти — свих рамене. — Но все пак бих го попитал.
Във Вашингтон, където звънях, по това време Питър трябваше да си бъде вкъщи. Но можеше и да не е там. Затова се зарадвах, като чух гласа му.
— Здравей, Александър, чаках да ми се обадиш. Трябваше да се съглася без твое знание. Казаха, че само ти можеш да разплетеш този случай. Говоря за отвличането в Баку. Впрочем това напълно отговаря на нашите интереси.
— Върви, че откажи — въздъхнах аз.
Харесваше ми да бъда гражданин на света. Но до известно време. После ми омръзна. Обикаляш из чуждите страни, преследваш техните престъпници и терористи, а непрекъснато се питаш какво ли става у нас. Сега е модерно вината за какво ли не да се стоварва на руската мафия, това е удобно за всички…
— И какво решаваш? — откъсна ме от патриотичните мисли Питър. — Ще се заемеш ли или не? Нали щеше да заминаваш за Хавайските острови?
— Да, щях — въздъхнах аз и погледнах към Ирина, която запазваше ледено спокойствие. Дали на Хаваите или в Колима… За Хаваите жена ми трябваше да си приготви бански костюм и слънчеви очила, а за Колима — ватенка, ушанка, дебели дълги панталони.
А иначе нямаше кой знае каква разлика. Тя възнамеряваше да дойде с мен на Хаваите, а дали щеше да дойде в Колима, не се знаеше.
— Питър, не се сърди — казах аз, — ще се заема със случая, къде ще отида? Но после си искам отпуската!
— Добре — в гласа му прозвуча разочарование. — Действай. В Хонолулу ще отидеш след Нова година. Мога и аз да дойда с теб.
— След Нова година никой няма да ми даде отпуска — рече Ирина. — Скитайте си двамата по бордеите.
Винаги бях подозирал, че тя има превъзходен слух, но чак пък толкова…
— Кой ти трябва? — попита Питър. — С кого искаш да работиш?
— Витя Солонин — малко припряно отговорих аз, преди Питър да потъне в догадки кого бих си избрал.
Питър замълча, размишляваше.
— Двама руси мъже сред милиони тъмнокоси е малко прекалено. Отдавна казвам, че в групата трябва да имаме двама араби.
— Въпрос на фасада — казах аз. — Солонин е пълномощен представител на международен нефтен консорциум, а аз съм му съветник или бодигард.
— Това ми харесва — прокънтя смехът на Питър. — Представям си те в ролята на телохранител на Виктор!
— Къде ще се меря с него — възразих аз. — С уменията му бързо да се ориентира в обстановката, да намира решения на проблемите, плюс обаянието му и всичко останало. Кой може да му устои?
— Добре — съгласи се той. — Имах някакви други планове за Виктор, но нека бъде така, както искаш… Какво ще кажеш за Джек Франк?
Не знаех какво да отговоря. Питър ми даваше най-добрия от най-добрите. Явно съзнаваше колко важен беше този случай и затова бе толкова щедър.
— Трима руси вече наистина е върхът на сладоледа — казах аз. — Боя се, че в Баку няма работа за Джек. Компютрите там са от времето на динозаврите, а лаптопа просто ще му го свият, без да разберат за какво служи.
— Е, добре — въздъхна Питър. — Солонин излита утре. Сигурно ще се радва, че се връща в Русия, въпреки че нещата при вас вървят зле. Що за хора сте това руснаците?! Колкото по-зле, толкова по-силно ви тегли натам… Късмет, Александър!
Горкият Питър, как да ни разбере. Но какво да направя, като е по-силна привързаността ми към варените небелени картофи, отколкото към униформените гвардейци от времето на кралица Виктория.
— Що за човек трябва да си, че лично президентът на Азербайджан да се загрижи за теб, а и защо трябва да му се ходатайства на такова равнище? — попитах аз.
— Синът на президента на Азербайджан, сър — отговори Слава. — Вече ти казах.
— Престани — намръщих се аз. — Ако още веднъж ме наречеш „сър“, ще се разсърдя.