— Аха — прозя се Сергей. — Нали е актриса, виждал съм я на плакатите. Екстра фигура. Как е в оная работа, а? — мушна Алекпер в реброто. — Оня нейният старец от министерството не става, нали? Знаеш ли как казват по нашия край: ножчето ти е възмалко за такъв хляб. Не казвам за теб, твоето е таман, казах за мъжа й.
— Престани — сряза го Андрей. — Значи не искаш да я доведем, а? Само че часовникът си върви. Колко време ни остава, за да го убедим?
— Четири дни — отвърна Серьога и се обърна по гръб.
Местните жители бяха престанали да се учудват на загадъчните руснаци, легнали на плажа от сутрин до вечер. Ако не се прибираха вечер с по някое ново момиче, щяха да помислят, че тримата са обратни, нещо като любовен триъгълник, в който двамата светлокоси спорят за третия, чернокосия. Но дори и най-любопитните не се опитваха да ги приближат, познаваха свирепия им нрав и само се чудеха за какво ли си говореха, какво толкова убеждават симпатичния и толкова тъжен младеж с тъмна къдрава коса.
— Четири… — повтори Андрей. — Слушай, Алик, разкажи ни за баща си. За него съм слушал толкова много истории, как щял да въведе ред с Андропов. Но не станало, не му позволили. А сега и в родния си Азербайджан не може да се справи. В Карабах арменците ви гонеха като… Бил ли си там?
— Не — поклати глава Алекпер.
— Ами да, нали е син на президента — въздъхна Серьога. — Моят баща да беше президент…
— Тогава щяхте да си размените местата — засмя се Андрей.
— Той щеше да ти разкаже играта.
— Ще се наложи да прибегнем към по-убедителни средства — обади се Серьога. — Ще те заведем в планината, там си имаме една колиба. Тъкмо за такива работи. Колкото и да крещиш, никой няма да те чуе. Там е и уредът ни за мъчения, испански ботуш са му викали едно време. Чувал ли си за него? Точно за такива като теб. След два дни ще го пробваш. Преди това ще седнем в ресторантчето, ще пием текила, ще попеем и поиграем, а на сутринта ще те откараме с джипа в колибата. Знаеш ли какъв е въздухът там? Тишина.
— Още не сте ми казали за кого работите — глухо пророни Алекпер.
— Какво значение има това за теб? — измърмори Серьога. — За този, за когото трябва.
— Да ти кажа честно, и ние не знаем — каза Андрей. — Понякога, като се замисля, ме заболява главата. Викаш си: край, това вече е господарят, а то — не бил той, и той коленичил пред някого. Така че по-добре да не питаме много. Не разбирам какво не ти харесва тук? Нали отиде на мечтаното ти място, и то за наша сметка. Почина си, събра сили, като в пионерски лагер. Но нали за това трябва да се плаща.
— Мога да ви излъжа — прекъсна го Алекпер. — Ще излъжа, ще се върнем и баща ми ще ми осигури охрана, никой няма да посмее да ме наближи. За какво ви е моето съгласие?
— Пак запя старата песен — поклати глава Серьога. — Колко пъти да ти обяснявам? Татенцето ще ти прати охрана, а ние ще му организираме всенароден протест, който лесно ще премине в дворцов преврат. Не знаеш ли как се правят тия работи?
— А вие правили ли сте вече? — попита Алекпер.
Телохранителите се усмихнаха.
— Е, точно ние не. Да не мислиш, че е трудно да се намери някой военен, който е бил пренебрегнат при раздаване на наградите? Ние сме нищо, лайно! Но има други, които никога не сме виждали лично, макар да изпълняваме заповедите им. — Серьога намигна на Андрей. — И те ще дадат заповед да се възобнови настъплението в Карабах. Арменците откога искат да им пратим танкове. Който има пари, той прави политиката. Татенцето не ти ли е обяснило?
Към тях се задаваше момиче на около четиринайсет-петнайсет години, което гледаше възторжено Сергей.
— Сиерьожа — прошепна тя. — Вчера ми обеща…
— Щом съм обещал, значи ще го направя. Запознайте се, Кончита.
Сергей стана. Нисък, с криви крака, с пъстри шорти, с половин глава под момичето, което го гледаше с плахо обожание.
— Виждаш ли как говорят по нашенски? — обърна се към Алекпер той. — Аз ще отида, наблизо е. После ще си продължим разговора. До обед има още време.
— Ама ти какво си й обещал? — попита Андрей, без да сваля очи от момичето.
— Бебе — отговори тя, като за миг свали очи от божеството си.
— При мен ще стане по-добре! — оживи се Андрей. — Видя ли близначетата на Ракел? Едното е мое, другото — негово. Първото е мое!
Кончита се засмя, запристъпва смутено от крак на крак.
— Видя ли я каква е! — погледна Алекпер Сергей. — Може ли да се сравни с твоята бабичка? Казват, че била с десет години по-голяма от теб.