Алекпер плуваше покрай брега, макар по този начин пътят му да се удължаваше. Страхуваше се да не изгуби съзнание от топлинен удар и да потъне. В главата му шумеше, от време на време я потапяше във водата, опитваше се да я охлади, но водата беше топла и той плуваше почти в унес, без да вижда нещо, без да чува, стараеше се да пести силите си.
Не видя как на брега се вдигна суматоха. Някой бе открил трупа на Андрей и сега всички тичаха, търсеха приятеля му, току-що влязъл във водата. Серьога се измъкна от горещите обятия на Кончита, щом чу шума отвън, излезе на брега и заповяда да пуснат моторницата.
Алекпер чу шума на моторницата и реши, че е по-добре да умре веднага, вместо отново да бъде заловен. Но после желанието да живее победи в него страха пред разправата.
Излезе на брега и се скри в бодливите храсти. Слънцето изгаряше тила му, в кожата му безмилостно се забиваха бодли, той плачеше от болка, стискаше устни и се стараеше да не гледа към морето, където продължаваше търсенето му.
Гмуркаха се леководолази, тъмните им подводни костюми блестяха на слънцето, а Серьога тичаше като обезумял по плажа и крещеше заповеди.
Алекпер остана в скривалището си до падането на нощта. Изчака да се покаже луната и отново влезе във водата. Сега морето леко пощипваше изгорялата от слънцето кожа и приятно го разхлаждаше.
Със сетни сили зави зад носа и видя светлините на брега. Този залив беше съвсем малък, по време на прилив водата в него се вдигаше едновременно навсякъде и точно по същия начин спадаше. Хората на брега го забелязаха.
— Аз съм син на президент — говореше Алекпер, губейки съзнание. — Обадете се на баща ми… — Повтаряше го на руски, на английски, на азербайджански. — Отвлякоха ме, аз избягах…
Малко след това започна да бълнува. На сутринта дойде на себе си и помоли да го закарат в посолството. Изпратиха го с вертолет в руското посолство, което представляваше и република Азербайджан. Алекпер имаше треска, изгарянията го боляха ужасно, но искаше само едно: час по-скоро да го изпратят в Баку, при баща му.
8
— Мерцедес 500, син, номер… — монотонно говореше началникът на служба „Охрана“, който водеше наблюдение от срещуположната къща. — Слязоха трима души.
— Дойде Солоха — констатира удовлетворено домакинът. — Нека им вземат оръжието, а после ги пуснете.
— Мерцедес 600, черен на цвят, номер…
— Нима Бучило си е сменил кадилака? — учуди се домакинът, като гледаше с далекогледа слизащите от колата. — А се кълнеше, че…
— Откъде го намери? — прекъсна го дошлият по-рано Томилин, генералният директор на „Регионнефтгаз“, и посочи далекогледа — старинен, украсен с инкрустация от слонова кост.
— В антиквариата — отговори уклончиво домакинът. — Защо питаш?
— Виждал съм го по-рано някъде — отговори Томилин и запрати в устата си една маслина, пълна с аншоа. — Само не мога да си спомня къде.
— Мога да ти го отстъпя — каза домакинът и отлепи окото си от окуляра.
— Не ми трябва.
— Вземи го. Няма да ти искам много. Подписваш в „Транснефт“ договора за двеста хиляди тона и далекогледът е твой.
— Мерцедес 500, червен, номер… — пак се чу гласът от високоговорителя. — Мъж и жена.
— Скуратов с новата си любовница — насочи далекогледа домакинът към двора. — Отдавна обещава да я покаже. Казва, че я бил хванал в „Златния палат“. Направо от подиума я взел, когато си събувала гащичките… Слушай, Томилин, а къде е твоята Елена? Защо не я доведе в Москва? Нали се бяхме разбрали, че няма да я криеш?
— Тя не обича да идва в Москва — отговори Томилин и на лицето му изби червенина.
— А не те ли е страх, а? Млада, хубава, непрекъснато сама. Или си пратил някой да я следи? Артьом, който сега работи в стопанството, ми разказваше…
— Не се занимавам с такива работи — отвърна мрачно Томилин. — Всички ли пристигнаха? Гоша, трябва да си поговорим с теб.
— Не бързай — спря го домакинът. — Има време, ще поговорим. Ще обясниш защо криеш от нас Хубавата Елена… Ето, виждаш ли, Конопльов пристигна, Олег. Сега ще те запозная.
Новият генерален директор на „Сургутнефтгаз“. Моля да го приемете сред вас.
— Оня, който е на мястото на Ивлев ли? — попита Томилин.
— И на мястото на Бригаднов… Бог да го прости! — бързо се прекръсти Гоша. — Как се е съгласил да заеме мястото им! Ти например щеше ли да приемеш? Между другото, адаши сте. И не се мръщи. Не е сред членовете на директорския съвет. Не го помниш… А искаш да си спомниш нещо за моя далекоглед…