За мен беше по-лесно. Нали съм телохранител, не се иска кой знае какво.
Аз също съм с фрак, но без коприна на реверите. Не ми се полагаха и останалите високотехнологични джунджурии. Бездруго всичко по мен стърчеше и правеше впечатление.
Липсваше ми природната грация и стегнатостта на моя „патрон“.
— Какво се подарява на френски посланик за рождения му ден? — попитах Новруз. — Във всеки случай не френски парфюм, нали? Дори да е мъжки…
Върху лицето на Новруз се появи объркване. Не беше помислил за това. А след половин час трябва да сме у посланика.
Новруз набираше съсредоточено номер по мобифона си. Заговори с някого на азербайджански и замислено погледна към нас.
— Нямаме време — каза той. — Не бива да закъсняваме.
Тук, в Баку, Новруз имаше свои хора, които засега не бяхме виждали. Сигурно е неприятно за хората на действащия президент да се крият от противниците му.
— Ще измислим нещо… — безгрижно махна с ръка Солонин, изцяло зает с външността си.
Така и отидохме на приема — без подарък. Наистина Витя носеше нещо в ръка, грижливо загънато. Не можех да разбера какво точно. Преди да излезем, той неочаквано изчезна в банята, а после излезе оттам с кутията от бял картон.
Зимната вечер в Баку беше топла, сладникава и влажна. Ухаеше неизвестно на какво. Може би на същия този нефт, заради който тук са пристигнали с влакове, самолети и пеша толкова хора от цял свят.
Като че ли у посланика се беше събрало цяло Баку. Лъскави мъже и полуголи жени с кожени наметки, повечето доста охранени.
Ние с Витя се усмихвахме любезно наляво и надясно, като внимавахме какво става. Аз носех пакетчето, без да знам все още какво има вътре. Нещо извънредно леко, почти ефирно.
Направи ми впечатление, че гостите са доста оживени, разговаряха помежду си шумно и учудено клатеха глави.
Като полиглот, Витя още от вратата се вписа в потока светска информация, за което нямаше нужда от микрофоните си.
— Синът на президента е избягал от похитителите си — каза ми полугласно. — Току-що е станало известно от достоверен източник. Май лети насам кой знае защо от Америка. И като че ли вече е в Техеран, където и аз бях наскоро. Президентът не може да си намери място от радост, затова малко се бави. Сега комплектуват отряд от спецчастите за посрещането на президентския син на летище Мехрабад.
— Слава богу — казах аз. — Значи повече не сме нужни тук? Може ли да се връщам и да си карам отпуската?
Витя ме погледна с недоумение. Прекалено много свикна с ролята си на мой патрон, като забрави, че всъщност той е прикрепеният към мен.
— И дума не може да става за това, Александър Борисович — подсмихна се той. — Ние сме се врекли за друго: да помогнем на майчица Русия при деленето на нефтената баница. Синът на президента, ако не ми изневерява паметта, беше само поводът за намесата ни в тукашните дела. Затова продължавайте да се усмихвате, сякаш не разбирате какво става наоколо. И не занемарявайте задълженията си по моята охрана в свободното си от следствието време…
Но щом видя красивата стройна жена, заобиколена от тълпа чернобради мъже, веднага забрави за мен, озадачения.
— Тя ли е? — поинтересувах се.
— Само не на руски, нали се разбрахме… Същата. Кой ще каже, че минава четирийсетте? Впрочем, като се обръщате към мен, не забравяйте да ми казвате „сър“!
Нямаше никакво съмнение, че това е Делара Амирова, тукашната театрална и кинозвезда, придружавана от не особено забележимия и не особено привлекателния си съпруг.
Тя вървеше сияеща от радост към посланика, когото току-що забелязах в тълпата заобиколили го дами.
Дамите спряха да бъбрят и с неудоволствие направиха път на онази, към която посланикът почти тичаше с разперени ръце.
— Каква жена — мърмореше Витя на френски, сигурно от вълнение. — Опъвала си е кожата в клиниката на Верние… Не, погледнете каква походка! А как се държи… Между другото, погледнете какво се кани да му даде.
Свих рамене.
— Ето там вероятно са братя Русих — кимнах към двама едри набити мъже с измачкани, но скъпи сака. Единият носеше косата си събрана отзад на опашка. И двамата дъвчеха нещо.
— Сър — добави Витя към моята фраза. — Виждам. Но сега повече ме интересува жената, истинска звезда, въпреки почти пенсионната си възраст. — След тези думи той ме изостави и изчезна в тълпата, като оправяше в движение бездруго безупречния си смокинг или фрак.