— Най-добре е да вземеш самолета за Баку още утре — намеси се Костя. — А сега трябва да отидем в тяхното посолство, където ще те запознаят с подробностите по случая.
— И все пак защо точно аз? — попитах Костя. — Те нямат ли си следователи?
— Първо, там всички са обвързани във всевъзможни кланове. Всеки прокурор или следовател е човек на някого. И тъй като се оказа, че в нефта има страшно много пари, борбата между клановете се изостри. Никой не желае да дели с другите. Те ще ти го обяснят по-добре от мен.
— А второ? — попитах аз.
— Второ, фамилията ти ги е подвела — намеси се Слава. — При тях сега се е засилило влиянието на Турция. Като са чули за теб, сигурно са си помислили, че си потомък на еничари.
— Тъкмо обратното. Единият ми прапрадядо през целия си живот е воювал с турците и обичал да разказва за това. Оттам му излязъл прякор и после той станал фамилно име.
— Случва се — кимна Слава. — Но да не си помислил да ги разочароваш. Нека си мислят, че си потомък на еничарите. Като Остап Бендер. За теб е по-добре. Моят прапрадядо по време на крепостното право носел фамилията Князев. С това име го продали на помешчика, който бил съвсем дребен дворянин. Веднъж, когато си бил пийнал добре, помешчикът се ядосал: защо ти ще си Князев, а аз само Пристанишчев? Как така крепостен селянин, а с болярско име? Щом идваш от полето, от калта, и името ти ще е такова — Грязнов1!
Засмяхме се от учтивост и си погледнахме часовниците. По загрижения вид на Костя личеше, че времето ни притиска. Ирина нямаше да ме пусне да изляза, без да сложа нещо в уста. Бързо обух дънките си, пуловера, кожуха и тръгнахме на пръсти към коридора, но зад нас се чу вик, който по заповедност можеше да се сравни единствено с изщракването на затвора на автомат:
— Турецки! Марш да закусиш!
2.
Навън се разделихме: Грязнов пое към МУР, а двамата с Костя към посолството на Азербайджан.
— Да се разберем така — рече Слава. Както винаги, въртеше между пръстите си копчето на кожуха ми — нещо, което не можех да понасям. Щеше да си играе с него, докато го скъса. — Ще прикривам тила ти тук, в Москва. Смятай, че сега половината население в столицата е от кавказките републики. Ще поддържам връзка с теб само ако ми подариш клетъчния си телефон.
— Още нещо не щеш ли?! — махнах ръката му от копчето си. — Нека президентът на Азербайджан да ти подари… А кой ще координира действията ни?
— Аз, ако нямаш нищо против — усмихна се Меркулов и отвори вратата на колата, която ни чакаше.
Сега вече наистина се почувствах у дома. У дома си, когато те заобикалят приятелите ти…
След кратки формалности в посолството ни въведоха в малка стая с портрета на президента на стената, с голям телевизор „Сони“ и огромен факс, да не говорим за компютъра с черен екран, по който се рееха разноцветни морски звезди, макар че може да бяха и виртуални паяци.
Зад бюрото седеше усмихнат младеж, почти момче, с черен костюм и вратовръзка. В ръцете си държеше броеница и постоянно прехвърляше зърната й. Не ми пукаше за нея. Вярно, добре облеченият младеж си играеше на правоверен, но това нямаше нищо общо със случая, за който бях извикан тук.
— Самед — представи се той.
Седнах и още веднъж обърнах внимание на тъмните блестящи зърна на броеницата му. Какво стана: свалихме комсомолските значки и съветските отличия и се закичихме с православни кръстчета, а те хванаха броеницата в ръце. Сигурно е бил комсомолски активист. Познавах ги по стиснатите устни — в тях имаше нещо цинично, капризно и нетърпеливо. Всичко трябва да им се поднесе веднага на тепсия.
— Точно такъв си ви представях, Александър Борисович — вежливо се усмихна Самед и с рязко движение запремята зърната на броеницата, които вече започваха да ме дразнят.
Двамата с Костя се спогледахме. Все пак сега аз бях засекретен агент. А се оказваше, че се ползвам с широка популярност в тесните кръгове на азербайджанския дипломатически корпус.
— Чел съм за вас — продължаваше Самед с усмивка. — На вашите успехи са посветени няколко книги. Наистина, там фигурирате под друго име, но не е много трудно да се разбере кой сте. Но не се тревожете. Това няма да излезе извън тези стени.
Да, ама ще има с какво да ме държиш в ръцете си, помислих си аз. Но това трябваше да се очаква. Навремето имах доста шумни дела, вестниците писаха, някакви бързописци успяха да надраскат романи… Опитах се да предупредя за последствията, но напразно. Каква полза да се засекретяват хора, които вече са доста известни? Не съм учен, че да бъда затворен в кабинет или в лаборатория от типа на Лос Аламос.