Бях спокоен за Витя. Ще измъкне от госпожа Делара всичко, което му е необходимо. И дори повече. Само това „повече“ да не навреди на задачата ни.
Почти бях сигурен, че ще изчезне с нея в самия разгар на приема, без да уведоми мен, телохранителя си, а тя няма да съобщи на съпруга си. На нейно място и аз щях да направя така.
Същевременно пак трябваше да наближа братя Русих, които се държаха на дипломатическия прием така, сякаш са в някой треторазреден бар. Говореха високо, безцеремонно оглеждаха дамите и като изблъскваха сервитьорите с бели ръкавици, сами си наливаха каквото искат.
И точно тогава се случи това, което наричам късмет.
— Джамил! — закрещя изведнъж малкият брат и протегна ръце към някого от присъстващите.
— Ибн Фатали! — подкрепи го по-големият брат Костя и като разблъскваше хората, се хвърли към един от гостите с черна брада.
Гостът не се отдръпна от прегръдката. Тримата се тупаха по гърбовете, без да обръщат внимание на околните.
Какво е общото между тях? И защо молбите на Слава Грязнов и Питър Редуей съвпаднаха по въпроса за този Джамил ибн Фатали?
Започнах да се придвижвам през навалицата към сладко разговарящата двойка, станала главната сензация на вечерта — Витя Солонин и госпожа Амирова. Разбутвах доста безцеремонно гостите, защото нямаше време за губене.
Солонин ме погледна хладно. Струва ми се, че му попречих. А като се съди по отсъстващия поглед на прекрасната госпожа, който тя отмести в друга посока, двамата вече се бяха уговорили за нещо.
— Един момент — каза й той, — моят секретар и тук не ме оставя на спокойствие. Какво има, Фернан?
— Ще преча ли? — попита тя с чаровна усмивка кой знае защо Витя, макар да пречеше на мен.
— Бизнесът преди всичко… сър — напомних аз.
— Какво има? — Само че по-накратко.
— Те са тук — казах.
— Кои те? И какво означава тук? И защо с такъв тон?
— Братя Русих и Джамил, за когото говореше Редуей.
— И какво от това? — Той сви рамене.
— Те се срещнаха, заедно са, имат общ бизнес.
— Нищо не мога да разбера. — Той пак сви рамене. — Смяташ това за достатъчен повод, за да ме разделиш от най-прекрасната жена, с която почти се уговорих?
— Откъде мога да знам за какво сте се уговаряли?
— Че за какво може да се уговаря човек с такава жена като госпожа Амирова? — попита той и присви очи.
— Например за изневяра?
Той ме гледа близо минута, като леко се люлееше от пети на пръсти, сякаш си има работа с идиот.
— И за това също — каза най-накрая. — Но на последно място. Госпожо Делара! — обърна се той към дамата си, която в това време водеше светски разговор с някакъв господин. — Разрешете да ви представя моя приятел и партньор господин Косецки.
— Току-що го нарекохте свой секретар — каза тя и ми подаде за целувка своята добре поддържана тясна ръка.
Докоснах се до нея не без удоволствие. Никога нямаше да си помисля, че това е ръка на жена, минаваща четирийсетте.
— Оттогава го повиших в звание — доста студено каза Солонин, като ме гледаше с изсветлелите си очи. Много му харесваше да дразни шефа си.
Ще намеря случай да се реванширам. Той ме бил повишил!
— Делара, скъпа. — Той небрежно сложи ръката си на възхитителното й рамо. — Ето там стои един господин — Джамил ибн… забравих как беше…
— Фатали — подсказахме му едновременно двамата с Делара и се усмихнахме един другиму.
— Може да е на хубаво, не знам — отбеляза Витя. — Но понеже този Джамил поглежда от време на време към нас, ще преодолея ревността си и ще позволя да потанцувате с него. — Той извади бял карамфил от бутониерата си. Знаех, че там се намира миниатюрен предавател с високочестотна антена. — Надявам се, че докато танцувате, ще украсите гърдите му с този карамфил. Той ще се зарадва извънредно много. — И Витя й се закани с пръст.
— Отдавна никой не ме е ревнувал — каза Делара на разваления си английски. — Мъжът ми отдавна разбра, че е безполезно. А горкият Алекпер просто нямаше повод. Като познават могъществото на бащата, мъжете просто се бояха да ме наближат.
— Защо горкият? — Солонин повдигна мъжествените си вежди. — Мигар не е бил най-щастливият от смъртните?