— Той най-много от всичко на света искаше да се оженим. — Тя сви безупречните си рамене, покрити с кожена боа. — И невъзможността го правеше нещастен.
— Госпожо Делара — казах аз, като малко безцеремонно я хванах под лакътя и я дръпнах настрани. — Понеже току-що ме издигнаха в ранг на приятел и съдружник, бих искал преди да са започнали танците, да ви задам няколко въпроса.
— С удоволствие — каза тя, миришейки карамфила, който трябваше да закачи в петлицата на горкия шейх, макар монтираното вътре едва ли можеше да ухае хубаво.
— Кой можеше да знае за времето и маршрута на пътуване на сина на президента през онзи нещастен ден? — попитах аз.
Тя леко повдигна рамене.
— Не знам… Ние с него се срещахме по различно време.
— Как се уговаряхте?
— Обикновено при среща, предварително. — Тя намръщи ясното си мраморно чело. — Понякога по телефона.
— Как се уговорихте през онази вечер? — не мирясвах аз.
— Мислите, че помня ли? — Тя се засмя.
И под очите й се очертаха бръчици като пукнатини на стъкло. От усмивката — като от удар.
— Постарайте се — помолих я.
Впрочем защо трябва да помни? И защо трябва да разказва нещо на почти непознат мъж? Изглежда, и тя си помисли същото и с недоверие ме погледна.
— Нали сте руснак — попита тя, — от Русия?
Погледнах към Солонин. Той беше опрял гърба си о стената и стоеше със скръстени ръце. Същински лорд Байрон.
Той засече погледа ми и веднага дойде при нас.
— Има ли проблеми? Моят приятел да не ви е казал нещо непристойно?
— Руснаци ли сте? — Тя въпросително погледна Витя.
— Вашата майка е рускиня — отговори й сдържано Витя.
— Откъде… — Тя го гледаше изумено, после премести погледа си върху мен. — Откъде знаете?
— Самед ни каза — отговори Витя. — Какво чудно има? Е, руснаци сме. Правим се на чужденци, сега цяла Русия се занимава с това.
— Познавате Самед, втория братовчед на Алекпер?
— Той ни помоли да го намерим — продължи на английски Солонин, като забеляза приближаващия съпруг на нашата събеседничка.
Амиров се приближаваше с професионалната любезност на дипломат. С такава усмивка рогата не се забелязват много.
— Делара, скъпа, не желаеш ли да ме представиш на своите нови приятели? — попита той на великолепен английски.
— Господин Майкъл Къриган, господин Фернан Косецки — пропя тя и хвана съпруга си под ръка. — Интересуват се от нефтения бизнес. Специално са пристигнали в нашата неотговаряща на европейските стандарти столица, за да помогнат да изправим на крака нашия нефтодобивен отрасъл… Моят мъж — Тофик Амиров, прессекретар на Министерството на външните работи.
— Но защо? В Баку е толкова интересно — каза Тофик, мъжът на очарователната Делара, като се ръкуваше с нас. — Ходихте ли в двореца на шаховете? Това е забележителен архитектурен ансамбъл. В древността са създавали шедьоври, които сегашните архитекти не могат да постигнат.
— Разкажи и за девическата кула — подсказа Делара, като склони глава на рамото на мъжа си и в същото време кокетно поглеждаше към Солонин. — Моят съпруг непременно разказва на потенциалните ми поклонници легендата, свързана с тази кула.
— Да не са хвърляли оттам неверните жени? — попита Солонин.
Помислих, че светското ни бъбрене приема рискован характер. Но мъжът на госпожа Амирова само великодушно се усмихна. Той не възнамеряваше да хвърля нито жена си, нито нейните любовници. Изглежда, стоеше над тези неща.
— Не, тук има нещо друго — каза той. — По онова време любовните страсти са имали кръвосмесителен характер. След смъртта на жена си някакъв хан пожелал да вземе за жена собствената си дъщеря, която му напомняла за безвъзвратно изгубената съпруга. Но дъщерята, влюбена в своя телохранител, се заключила в тази кула и очаквала, че баща й ще се откаже от намеренията си. Понеже това не станало, наложило й се да скочи с главата надолу от високото.
— Искате да кажете, че влюбеният татко не е могъл да стигне до нея? — попита Солонин.
— Това е крепост-кула — усмихна се господин Амиров. — Също истинско чудо на древната архитектура.
Той погледна внимателно карамфила в ръцете на Делара, но не каза нищо. Остави ни, като поклати вежливо главата си.
— Трябва да бъдете по-предпазливи — каза тя, загледана след него. — Говорите безупречно английски, но ходът на мислите ви е руски. Такива неща той, а благодарение на него и аз улавяме веднага. Навремето е работил доста дълго в съветското посолство в Лондон.