— Благодаря ви за урока. — Витя й целуна ръката. И точно тогава се разнесе музика. Оркестърът, разположен някъде в дъното на залата, засвири валс.
Солонин ме прихвана за лакътя, когато понечих да поканя Делара.
През цялата зала към Делара се бе устремил онзи същият Джамил ибн Фатали, за чието съществуване бяхме забравили за няколко минути, поддали се на очарованието на забележителната жена.
Делара въздъхна. Тя би предпочела да танцува валс в обятията на красавеца Солонин.
А въпросният Ибн Фатали просто се разтапяше пред очите ни, като гледаше прекрасната Делара.
— Благодаря ви — каза му тя. — Вие сте първият, който се осмели да ме покани, понеже другите треперят от страшния ми съпруг. Поради това ви подарявам това цвете!
Джамил изслуша цялата тирада с полуотворена уста и протегна ръце за карамфила.
— Не. — Тя скри ръката си с цветето зад гърба. — Позволете ми аз да го забода.
Сега тази двойка бе в центъра на вниманието. А осиротелите братя Русих отново започнаха да се наливат. Според мен те само изтрезняваха от тукашните вина. Което се отразяваше на мрачните им лица. По мои наблюдения двамата почти не разговаряха, сигурно очакваха любителят на прекрасния пол да се върне при тях след края на валса.
В това време Солонин склони главата си на рамо, за да слуша за какво си говорят Делара и кавалерът й във вихъра на валса.
— Дай да чуя — казах аз.
— Нищо особено, исках само да проверя — отговори Витя и като се надвеси към мен, приближи рамото си до ухото ми.
— Вие сте най-красивата жена в мюсюлманския свят! — чу се гласът на Джамил. Каза го на английски, после премина на фарси.
— Това вече е по твоята част — казах на Витя и се отдръпнах.
Той започна да слуша, като от време на време ми предаваше разговора.
— Този пръч й разказва какъв прекрасен харем има. Уверява я, че би станала перлата там… Тя му каза на колко години е всъщност. Той отказва да й повярва… Изобщо нищо сериозно, ако не се брои, че ресурсът на батерийките свършва.
— За колко време трябва да стигнат? — попитах аз.
— Още няколко часа…
10
Грязнов пристигна в следствения сектор на Бутирка заедно с адвоката Сабуров.
— Какво можете да кажете за бъдещия ми клиент? — попита Сабуров, когато влязоха в кабинета, където обикновено адвокатите се срещат с клиентите си.
— Единствен син на майка си — отговори Грязнов. — В затвора от шест месеца. Това малко ли е?
— Друг да беше го казал, Вячеслав Иванович… — усмихна се адвокатът, докато оправяше очилата си. — Та вие сте професионалист. За вас такъв човек винаги започва от номера на алинеята…
— Николай Панкратов — каза Грязнов — е обвинен ни повече, ни по-малко в умишлено убийство…
Но точно тогава на вратата се почука и надзирателят каза шепнешком: извънредно произшествие.
Грязнов тръгна заедно с него към сградата, където държаха арестувания Панкратов. Стигнаха до килия номер триста и четиринайсет. Задрънчаха ключове. Грязнов допря око до шпионката. Няколко фигури в килията се метнаха на различни страни. Някой извика глухо: атас4!
Вратата се отвори. В тежкия въздух на коридора нахлуха нови смрадливи миризми на немити тела и вкиснало.
— Панкратов! — извика надзирателят. — Панкратов тук ли е?
Килията мълчеше. Грязнов се вгледа в лицата на момчетата на бледата, мъждееща светлина на лампата. Повечето от тях бяха от така наречената кавказка националност.
— Панкратов! — пак извика надзирателят. — Да не спиш?
Грязнов влезе в килията, мина покрай двуетажните легла и спря. По-нататък следваше стена от телата на осъдените. Струваше му се, че и да желаят, не могат да го пуснат, защото няма възможност да се разместят.
Грязнов знаеше, че затворите са пренаселени, но чак до такава степен…
— Коля! — извика той. — Коля Панкратов, тук ли си?
— Тук е, тук! — обади се някакъв плах глас. — Ей го, лежи.
— Я ми направете път! — нареди Грязнов. — На кого говоря?
И тръгна към тях, като ги гледаше под вежди.
Изправените се отдръпнаха, бяха заплашително навъсени.