Коля Панкратов лежеше на циментовия под, прострял ръце.
Главата му бе неестествено извита.
Грязнов клекна до него, надигна главата му.
— Я не ми затуляйте светлината! — каза той, като погледна останалия на вратата побелял от страх надзирател. Ползата от него не беше голяма. Ако стане нещо, може да разчита само на себе си. Тези, хилещите се, само чакат кога ще проявиш слабост. Да трепне гласът ти или да се забавиш в нерешителност.
Няколкото лица от славянска националност не влизат в сметката. Тук те са като неопитните джебчии, чака ги това, което и този Панкратов, щом се затвори вратата на килията.
Престъпниците нямат националност, спомни си той думите на новоизпечените либерали. Сега да дойдат тук. В тази килия. Да ги заключа за половин час, а после да отключа. И да ги попитам: е, има ли, или няма?
Грязнов спря поглед на най-младия затворник с нов анцуг „Пума“. Той предизвикателно гледаше появилия се началник. Явно очакваше въпроса: кой си ти, както и неговите братя по кръв? И вече знаеше какво ще отговори. За тоя тип всичко е завладяно и купено. В това число и надзирателят, който пристъпва от крак на крак на вратата. Ще купим и теб, сякаш казваха очите му — нагли, без зеници, като очите на извънземен.
— Алинея? — попита го Грязнов. — За какво си тук?
— Не знам — подхилна се той. — Като купи брат ми прокурора, той ще каже.
Останалите зацвилиха. Грязнов се изправи с Панкратов на ръце.
— Защо сте го пребили? — попита той, гледайки този, който заговори с него.
— А защо мен питате? — смая се той. — Аз какво, кого съм настъпил по опашката? Аз спах, ясно ли е? Събудих се, когато този падна от горното легло.
— Всички ли спяхте? — попита Грязнов.
Той стоеше с Николай на ръце, заобиколен от тях. Разбираше, че трябва незабавно да отнесе момчето в санитарната част. Но за целта трябваше да се измъкне оттук. Нали могат да изблъскат надзирателя, да изгасят лампата и да организират по-жесток побой, отколкото на Панкратов. И после да кажат на следствието: ама спяхме, нищо не сме видели, нищо не сме чули. Гражданинът полковник е искал да вдигне падналия Панкратов и сам е паднал.
— Разбирате ли какво ви чака всичките, ако ви лепнат и групово изнасилване? — попита Грязнов, като гледаше в упор същия дребосък със скъпия анцуг.
— Че аз какво съм направил? — пак се подхилна той. — И изобщо ще отговарям само в присъствието на прокурора си.
Всички зацвилиха. Дори надзирателят на вратата се подсмихна. Явно беше му писнало да чака. Или другарят полковник иска да налага тук, в отделно взета килия на Бутирка, свои закони? Трябваше по-рано да мисли за това…
— Ще имаш прокурор — тихо обеща Грязнов, като го гледаше в упор и тръгна право към него, а в ръцете си, както и преди, държеше пребитото момче. — И за изнасилването ще има, и за побоя…
— А, не — тръсна глава „спортистът“, като въпреки това правеше път. — Нищо няма да има. Брат ми скоро ще ме размени. Срещу двама пленници. Купил ги е в Чечня. Специално ги държи у тях. Каквото стане с мен, това ще стане и с тях.
И погледна нагло към Грязнов. Беше уверен в себе си. Спазваше някакви свои правила на играта.
— Ще видим… — кимна Грязнов, като излезе след надзирателя от килията. Тресеше го. Никога не беше подлаган на подобно унижение от страна на престъпници.
— В санитарната част! — каза на надзирателя и му подаде Панкратов. А какво можеше да каже на този охранен полусънен мъжага с груба физиономия, който явно се отнасяше снизходително към затворниците?
Началникът на затвора не се оказа в кабинета си.
— Още ли не е дошъл? — попита Грязнов секретарката.
— Засега го няма. Обеща следобед… — изчурулика тя, като гледаше сърдития полковник от милицията.
— Тогава извикайте заместника — разпореди се Грязнов. — И се свържете с канцеларията, трябва ми досието на Николай Панкратов.
Появи се Туреев, заместник-началник на затвора.
— Вие ли сте, Вячеслав Иванович? От какво сте недоволен? Пак ли намерихте нещо?
— Тук няма нужда да се търси, всичко е ясно, само началството го няма — каза Грязнов. — Защо се криете от мен?
— Тогава заповядайте в моя кабинет — покани го Туреев, — защото тук в приемната аз някак си не съм началник.
Грязнов влезе след него в кабинета и без да иска, тресна вратата.
Стопанинът на кабинета се намръщи.