Станах от фотьойла. Самед погледна жално към Меркулов.
— Седни! — тихо изръмжа Костя. — Разговорът не е приключил. Молбата е на президента, какво повече искаш?
Аз си седнах на мястото. Макар че сега Меркулов не можеше да ми заповядва. Приятел наистина, но вече не ми беше пряк шеф. Макар че днес сутринта шефът ми се съгласи да се заема със случая. С една дума, отвред ме бяха притиснали началници. Като вълка, който ловците обграждат с червени знаменца. Всичко говореше: можете да откажете, но не ви го препоръчваме. Разбирах, че ме вкарват в пълна с паяци стая, които непременно ще искат да ме използват един срещу друг. Това никак не ми харесваше. При тях, в Азербайджан, се водеше подмолна битка за сфери на влияние, а аз тепърва трябваше да се ориентирам в нея. Ако имаха по-малко нефт, у нас никой нямаше да се заинтересува от този случай. Но ставаше дума за много пари — за милиарди.
— Има ли свидетели? — попитах аз. — Или и те са нечии хора?
Самед затвори очи и поклати глава: нямаше свидетели.
Добре, позната работа, щяхме да минем и без тях.
— А някакви веществени доказателства, отпечатъци от пръсти, нещо друго?
Той сви рамене.
— Моля да ме разберете правилно, Александър Борисович — каза той. — Мога да ви покажа събраната досега информация едва след като дадете съгласието си. Не и преди това. Трябваше веднага да ви го кажа, но според мен това беше уговорено с господин Меркулов… — погледна към Костя и той кимна в знак на съгласие. — Имате право да вземете със себе си когото пожелаете, хората ви ще имат същия статус като вашия.
Кой знае защо веднага се сетих за Лара Колесникова. Виж, да наемем с нея една луксозна стая в някой хотел на „Интурист“… Не се съмнявах, че в Баку със сигурност има „Интурист“.
— Ние с вас, Самед Асланович, обсъждахме и друг въпрос — обади се Костя. — Говоря за легендата на господин Турецки. Изключено е да отиде там със собственото си име.
Лицето на младежа се сви в кисела гримаса. Страшен мързеливец, помислих си враждебно, сигурно веднага си представи как ще заскърца от неудоволствие ръждясалата чиновническа машина, която трябваше непрекъснато да смазват. Само това им трябваше, да се занимават с новия ми паспорт, с моята легенда…
— Възнамерявате ли да промените външността си? — попита Самед.
— Само това липсваше!
— Мисля, че въпросът ще бъде решен положително — важно заяви Самед. — Да разбирам ли, че сте съгласен да поемете случая?
— Да — каза вместо мен Меркулов.
— Разкажете ми със свои думи за станалото — помолих аз, успокоен също като домакина ни. Положителният отговор на Костя ме освободи от товара на съмненията.
— Станало е на площад „Ахундов“, почти в центъра, до паметника на поета. Както вече казах, три коли са изпреварили автомобила, с който е пътувал моят втори братовчед Алекпер. Спрели пред него и му препречили пътя.
— Да, две деветки тъмносив металик — спомних си аз. — И бяло волво. А с каква кола е бил вашият близък?
— Той е преди всичко близък на президента. — За първи път от началото на разговора в очите на събеседника ни се мярна жестокост. Той дори разтегна по някакъв начин пълничките си устни и те заприличаха на дълга чертичка.
— Трябва да знаете, че за мен това е абсолютно все едно — казах аз. — Ще дойде време — ще се поинтересувам. И тъй, повтарям въпроса си: с каква кола е пътувал към мястото на събитието вашият роднина? Вашият. Когато разговарям с президента, ще го попитам същото.
— Бил е с мерцедес — отговори Самед Асланович, сякаш можеше да има някакво съмнение с каква кола би пътувал толкова важен човек?
— Брониран? С охрана? А се изплашил от някакви си лади с цвят на мокри кокошки?
Костя подсмъркна високо и поклати глава.
— Предупреждавах ви — отговори той на жалостивия поглед на Самед. — Александър Борисович има специфичен подход към нещата. Ще трябва да свикнете. Ако този разговор ви се струва неуместен, Самед Асланович, ще е по-добре да спрем и да почакаме да пристигнат документите…
Самед се замисли. Явно твърде много искаше да стане извънреден и пълномощен посланик именно тук, в Москва. Виждаше се по очите му.
В Париж нямаше да се чувства толкова уютно. Там нямаше пред кого да се перчи, че президентът му се пада чичо. В Москва засега това минаваше. Разбира се, той беше прекарал и детството си тук.