В Техеран не чака много. Имаше чартърен полет за Баку и командирът на самолета му намери място в него.
Отново се наложи да лети с хора от Изтока, които го гледаха изпод вежди. Самолетът беше пълен с боядисани в маскировъчни цветове сандъци, здраво заключени с катинари. Сигурно беше оръжие, нямаше какво друго да бъде. Автомати срещу арменците в Карабах или срещу руснаците в Чечня.
Останалите пасажери в самолета дремеха, сгушили глави, за да не чуват рева на самолетните турбини. И в същото време го поглеждаха накриво.
Реши да затвори очи и да се престори, че спи. Все едно хич не го интересуваше какво карат и кои са. Не приличаха на чеченци. Поне това бе добре… Но все пак нямаше да го оставят на мира. Ето, споглеждаха се, шепнеха си нещо и продължиха да надничат. За тях всеки европеец беше потенциален противник, враг на Аллаха. И рано или късно трябваше да се разправят с него. По-добре рано. Някъде в Корана сигурно пишеше: „Никога не отлагай убийството на неверник за утре, ако можеш да го направиш днес.“ Или нещо подобно. О, Господи! Пак щеше да се наложи да размахва ръце и крака. В един самолет няма по-лошо занимание от това.
Един от пътниците запълзя към него, сигурно искаше да провери дали спи.
Защо ли днес не му вървеше в самолетите? Какво ли го чакаше в Баку? Дали щяха да му дадат охрана? Нали там щеше да струва милиарди долари. А тук животът му не струваше и копейка.
Спокойно можеха да забият кинжала между ребрата му, а когато самолетът започнеше да се спуска, да отворят люка и да изхвърлят тялото му навън. И да разделят помежду си намерените у него пари. Толкова на ръководителя на групата, на изпълнителя и така нататък по веригата…
— Имате ли цигари? — попита вежливо на развален английски новодошлият.
Солонин леко си отвори едното око. Май не се шегуваше. Дали щеше да си опита късмета да го нападне? Какво толкова можеха да вземат от него, един обикновен чиновник, за какъвто се представяше? Три хиляди долара? Мобилният телефон? Най-много да му вземат и носните кърпички. Е, и част от специалното му снаряжение, но така или иначе нямаше да разберат предназначението му.
Виктор щракна запалката и внимателно погледна непознатия. Дали с тази маневра бандитът не искаше да отвлече вниманието му? Или да ангажира ръцете му? Не, като че ли не се готвеше да го нападне, гледаше го право в очите, в стойката му нямаше нищо заплашително, под якето се виждаше добре оформено бирено коремче. След него припълзяха още трима.
Виктор ги почерпи от своите цигари. Те кимнаха в знак на благодарност и допълзяха по-близо, хванали се здраво за сандъците.
— Какво карате? — попита той на фарси.
Те се спогледаха, свиха рамене напълно искрено, явно нямаха представа.
Виктор не настоя. Какво го интересуваше дали дългите сандъци с изтрити надписи са пълни със „стингери“ или някакви управляеми снаряди, предназначени за руските танкове? За него, гражданина, изгубил своето име и местожителство, това нямаше никакво значение.
4.
Двамата със Солонин се бяхме настанили в разкошен апартамент в хотел „Интурист“ в Баку и откровено лентяйствахме.
След пристигането си Солонин искаше да си вземе вана, но се наложи да забрави цивилизованите навици. В огромната вана, по-скоро басейн с позлатени кранове, нямаше топла вода. А вместо студена течеше мътна тиня. Камериерката, изморена възрастна рускиня, която предложи да я наричаме леля Вера, каза, че трябва да изчакаме час-два, след това водата щяла да дойде. Водопроводчикът, чичо Петя, е останал едва ли не единственият майстор за всички тукашни хотели. Останалите се разбягали, щом започнали да избиват арменците.
А тогава чичо Петя бил мъртвопиян. Доста време му трябвало да се освести, когато млади брадати мъже, окичени с оръжие, дошли да го вземат с разкошен кадилак и го закарали в огромния апартамент на някакъв лекар, арменец, известен в цяло Баку. Някакъв идиот стрелял с автомат, пробил водопроводната тръба и цялото жилище било наводнено.
Чичо Петя й разказвал, че банята била оплискана с кръв и той отначало отказвал да работи, но го принудили…
Изтрезнял набързо от гледката, оправил всичко, стегнал каквото трябва и в отплата ония му дали някакви скъпоценности от сейфа на богатия лекар. Чичо Петя не ги запазил — изгубил ги или ги пропил.
Леля Вера ни разказа всичко това седнала удобно в креслото, като заряза чистенето и спря прахосмукачката, която едва-едва работеше. Единственият електротехник на хотела чичо Серьожа бил с чичо Петя — ремонтирали нещо някъде…