— Хайде на вечеря! — казва Борислав, застанал зад гърба ми.
Малко по-късно ние вече седим в уютната, облицована с дъб офицерска трапезария пред сервираните на масата закуски.
Приятелят ми проявява по-голяма охота в задаването на въпроси, отколкото в храненето. Отговарям му, но съвсем накъсо, защото не мога да губя време в бъбрене, когато пред мене има толкова неща за ядене.
— Знаех си, че ще издържиш — заявява Борислав, като наблюдава с удоволствие как довършвам салатата и шунката, сякаш той сам ги е приготвил. — Всеки, разбира се, не би издържал, но за тебе не се страхувах.
— Лошото е, че аз се страхувах…
— Ти много недей прекалява — осмелява се да каже приятелят ми, като вижда, че се залавям с подноса пушена риба. — Подир толкова глад не е изключено да ти прилошее.
— Това не са кисели ябълки, за да ми прилошее.
Борислав не дава ухо на фразата, смятайки може би, че става дума за някаква поговорка. И отново запитва:
— Значи, страхуваше се?
— Страхувах се да не сте се хванали на шифрограмата.
— На първата част се хванахме, но от втората част разбрахме, че ни хвърлят въдица. В Центъра знаят кой може да стане предател и кой — не.
— Боях се, че ще се хванете — повтарям аз и с нескрито съжаление отмествам пушената риба, от страх наистина да не ми прилошее. — Особено след като загубих връзката…
— Връзката си я загубил донейде по своя вина.
— Защо по моя вина?
— Ами защото твоя човек са го пипнали още на другата заран, когато е отишъл да ти заверява билета.
— А филмите?
— Филмите за щастие вече бяха изпратени. Но човека го пипнаха.
— Е, и?
— И… нищо. Обяснил, че билетът му бил даден от неизвестен турист и че приел да извърши услугата срещу дребно възнаграждение. Разбира се, полицията не повярвала. Но човекът работи в служба „Информация“ на гарата, постоянно има работа с туристи и обяснението било правдоподобно. Така че след като не успяха да докажат нищо, в края на краищата пуснаха го.
— Обаче следващия вторник пак никой не дойде на срещата.
— Ами че как ще дойде? Не можехме да пратим нов човек, преди да проверим дали оня не е издал в полицията и срещата, и паролата, и всичко останало. Да не искаш сами да те натикаме в клопката? А после, когато проверихме, вторникът вече бе минал.
— Ясно… Аз пък мислех, че сте се хванали на лъжата — повтарям безсмислено фразата си.
Борислав вади пакетче „Кент“, запалва и хвърля цигарите на масата.
— Ти пак си пропушил… — забелязвам.
— Какво да правя…
— Да не пушиш — отвръщам и на свой ред поемам пакетчето.
Първата цигара ми причинява същото онова замайване, което съм изпитал, додето съм сънувал с отворени очи влизането си в луксозната гостна на Зьондер булевард. За щастие сега не съм прав, а седнал, и то не в оная гостна, а в порядъчната офицерска столова на немския параход.
— Всъщност ти наистина ли очисти оня мръсник, или?… — любопитствува Борислав…
— Те сами го очистиха — казвам.
И отново се връщам на своето:
— Като те видях одеве как ме поглеждаш и даваш вид, че не ме познаваш, помислих, че сте се отказали от мене.
— Глупости — промърморва приятелят ми.
Той се изкашля, сякаш прочиства гърлото си, и добавя:
— Родината никога не се отказва от своите. Защо говориш глупости…
Изглежда, че наистина съм леко оглупял от самотията. Дръпвам от цигарата, облягам се на стола си и в сънливо доволство се заслушвам в равния шум на моторите.
А после изведнаж с досада се улавям, че отново беседвам наум:
„Чуваш ли, Уйлям — казвам. — Родината никога не се отказва от своите. Запиши си го някъде, приятелю.“
— Ти май че задряма… — раздава се нейде отдалеч гласът на Борислав.
„Съвсем не — отвръщам мислено. — Довършвах просто един дълъг разговор.“