Жилището бе завършено в срок. После дойдоха майстори с великолепни мебели и накрая цял полк бели и черни прислужници — квартирмайстерите на господин Златолюб, чиято царствена особа се очакваше да пристигне към залез слънце. През това време нашият приятел Ърнест не можеше да намери мира от мисълта, че великият човек, благородният човек, мъжът от преданието, след толкова столетия бавене най-после щеше да се появи, в родната долина. Разбираше, макар да бе още момче, че с огромното си богатство господин Златолюб можеше по безброй начини да се превърне в ангел на благотворителността да започне да ръководи човешките дела с добротата и всеобхватността на усмихнатото Голямо каменно лице. Изпълнен от вяра и надежда, Ърнест не се съмняваше, че приказките на хората са истина и че сега ще съзре живото подобие на онзи чудесен образ от планинския склон. Докато момчето все още гледаше нагоре от долината и както винаги си представяше, че Голямото каменно лице му отговаря с благ поглед, шум от колела започна бързо да приближава по лъкатушещия път.
— Идва! — развика се тълпата хора, дошли да видят пристигането. — Пристига великият господин Златолюб.
Екипаж, теглен от четири коня, излетя иззад завоя. В него, наполовина подала се от прозореца, личеше физиономията на стареца — кожата бе така жълта, сякаш собствената му мидасова ръка я бе превърнала в злато. Имаше ниско чело, малки остри очички, гъсто обиколени от безброй бръчици и много тънки устни, които правеше още по-тънки, като силно ги стискаше.
— Образът му е точно като на Голямото каменно лице! — викаха хората. — Точно така. Древното предание е вярно. Ето го най-после великият мъж!
И, което много озадачи Ърнест, те изглежда наистина вярваха, че приликата, за която говорят, е налице. Край пътя се случиха една просякиня с две просячета, скитници някъде отдалече. Докато минаваше екипажът, те протегнаха ръце и извисиха горестно гласове, като сърцераздирателно молеха за милостиня. Една жълта, прилична на птичи крак ръка — същата, която бе награбила толкова голямо богатство — се протегна през прозореца на екипажа и пусна на земята няколко медни монети. Изглежда, макар името на великия човек да бе Златолюб, не по-малко щеше да му подхожда прякора Грошодар. И все пак. хората завикаха искрено и убедено повече от всякога:
— Той носи образа на Голямото каменно лице! А Ърнест се извърна, натъжен от сбръчканата хитрост на това алчно лице и се загледа нагоре, където сред събиращата се мъгла, позлатено от последните слънчеви лъчи, все още можеше да се различи прекрасното лице, оставило своя отпечатък в неговата душа. Чертите му го ободриха. Какво ли искаха да кажат благите устни?
— Ще дойде! Не бой се, Ърнест, човекът ще дойде! Годините минаваха и Ърнест вече не беше момче. Бе порасъл и станал вече млад мъж. Обитателите на долината почти не го забелязваха, тъй като не виждаха нищо особено в начина му на живот, освен дето след приключване на дневната работа, той все още обичаше да се уединява и да съзерцава Голямото каменно лице. В техните очи това бе глупост наистина, но можеше да му се прости, още повече че Ърнест бе трудолюбив, любезен, услужлив и не пренебрегваше никога от задълженията си, за да задоволява този празен навик. Те не знаеха, че Голямото каменно лице се бе превърнало за него в учител и че чувството, изписано върху него, щеше да обогати сърцето на младия мъж и да го изпълни с една отзивчивост по-голяма и по-дълбока, отколкото в което и да било друго сърце. Не знаеха, че от това щяха да се родят мъдрост, по-голяма от тази, която можеше да се научи в книгите, и живот по-добър от оня, който можеше да се изгради върху съсипания живот на други хора. Нито пък си даваше сметка Ърнест, че мислите и чувствата, които идваха у него така естествено, в полето, край огнището и навсякъде, щом останеше насаме със себе си, бяха по-възвишени от ония, които разменяше с другите хора. Простодушен — както когато майка му за пръв път му разказа старото поверие, — той гледаше чудното лице, огряло долината, и все се чудеше защо ли човешкият му двойник така забавя появяването си.