— Генерала! Генерала! — викаха сега. — Млък! Тишина! Огън и кръв ще произнесе реч.
Така беше. Махнаха покривката, пиха сред аплодиращи викове за здравето на генерала, а сега той стоеше изправен, за да благодари на компанията. Ърнест го видя. Виждаше се там, над раменете на тълпата, от двата блестящи еполета и везаната яка нагоре, под арката зелени клонки с вплетен лавър и знамето, спуснато сякаш да му пази сянка. В полето на зрението му, през просеката в гората се виждаше и Голямото каменно лице. Имаше ли наистина такава прилика за каквато говореше тълпата? Уви, Ърнест не можа да я открие. Съзря обрулено от битките, обветрено лице, пълно с енергия, изразяващо желязна, воля, но благата мъдрост и дълбоката проникновена отзивчивост напълно отсъствуваха от образа на Огън и кръв. Дори ако Голямото каменно лице можеше да приеме такъв, строг заповеднически израз, по-мекйте му черти пак щяха да го облагородят.
— Това не е мъжът от преданието — въздъхна Ърнест, докато се измъкваше от тълпата. — Дълго ли още трябва да чака светът?
Мъглите се бяха скупчили около далечния планински склон, където личаха огромните и величави черти на Голямото каменно лице. Величави, но благи, сякаш някакъв могъщ ангел седеше сред хълмовете и се загръщаше в облачни одеяния от злато и пурпур. Докато гледаше, Ърнест почти не можа да повярва, че цялото лице се озари от една усмивка, която ставаше все по-лъчезарна, макар устните да не се движеха. Може би такова впечатление създаваше спусналото се на запад слънце, чиито лъчи си проправяха път през тънкия слой изпарения, застанали между него и предмета, който съзерцаваше. както винаги ставаше, ликът на неговия приятел върна надеждите на Ърнест, все едно че изобщо никога не са били измамвани …
— Не бой се, Ърнест — каза сърцето му, сякаш прошепна Голямото каменно лице, — не бой се, Ърнест, той ще дойде.
Бързо и незабелязано отминаха още години. Ърнест пак живееше в родната си долина и вече бе мъж на средна възраст. По някакъв необясним начин той бе станал известен сред хората. Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Само че бе мислил и преживял толкова неща, толкова много от най-хубавите си часове бе отделил на безкористни надежди за някакво голямо добро към хората, че сякаш бе разговарял с ангели и без да иска, бе черпил от тяхната мъдрост. Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение бе оставило широка зелена ивица по цялото си протежение. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него. Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благослов за околните. Почти без да иска стана и проповедник. Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че Ърнест, техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Ърнест допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му отронваха мисли, които не бяха хрумвали на никое човешко Същество.
Когато след време въображението на хората охладня, те с готовност признаха, че погрешно са приели съществуването на някаква прилика между непреклонните черти на генерал Огън и кръв и благия образ от планинския склон. Но ето че отново във вестниците се появиха множество съобщения, според които подобието на Голямото каменно лице се бе появило върху широките рамене на някакъв известен държавник. Както господин Златолюб и Огън и кръв той бил роден в долината, но я бил напуснал като младеж, за да се залови за правото и политиката. Вместо златото на богаташа и сабята на воина, той притежавал език, който бил по-силен от двете заедно. Толкова бил сладкодумен, че каквото и да кажел, слушателите му не можели да не повярват — черното изглеждало бяло, а бялото черно, защото, когато пожелаел, той превръщал дъха си в някаква блестяща мъгла, с която затъмнявал естествената дневна светлина: Езикът му наистина бил магически инструмент — понякога трещял като гръмотевица, друг път чуруликал като най-нежна музика. Това било бойна тръба и маслинено клонче, а когато ставало дума за нещо друго, сякаш придобивал и душа. В интерес на истината това бе чудесен човек. Когато езикът му бе спечелил всичките успехи, които може да си представи човек, когато речта му бе вече слушана в парламенти и дворове на принцове и владетели, когато то бе направила известен в цял свят, макар и като човек, дерящ гласа си под път и над път, неговите съотечественици най-после решиха да го изберат за президент. Още преди това — всъщност откакто започна да се превръща в знаменитост — почитателите му захванаха да намират прилика между него и Голямото каменно лице. Тази прилика така ги порази, че изтъкнатият джентълмен стана известен в цялата страна с прякора Каменоглав. Смяташе се, че тази фраза твърде много увеличава политическите му шансове, защото какъвто е случаят и при папата, никой не може да стане президент, без да приеме различно от собственото си име.