Докато приятелите му правеха каквото могат, за да го издигнат за президент, Каменоглав, както бе нареден, тръгна да посети долината, където бе роден. Разбира се, той нямаше друго намерение освен да се здрависа със съгражданите си и нито помисли, нито пък го бе грижа за ефекта, който пътуването му през страната би имало върху изборите. За посрещането на прочутия държавник бяха направени огромни приготовления — цяла кавалкада потегли да го посрещне при границата на щата, а всички хора оставиха работата си и се наредиха край пътя, за да го видят, като минава. Сред тях бе и Ърнест. Макар и лъган не един път, той имаше толкова доверчива и изпълнена с надежди при рода, че винаги бе готов да повярва в нещо, което, му се струваше красиво и добро. Сърцето му бе винаги открито, така че да е сигурен, че ще приеме благословията свише, когато се яви. И ето че отново, по-жизнерадостен от всякога, той бързаше да погледне подобието на Голямото каменно лице.
Кавалкадата мина наперено по пътя, конете трополяха силно с копита и вдигнаха така плътен и висок облак прах. че ликът върху планинския склон бе напълно скрит от погледа на Ърнест. Всички първенци от околността бяха възседнали конете си — офицери от националната гвардия в униформи, членове на Конгреса, шерифа на областта, редактори на вестници, както и мнозина фермери, облекли празничните дрехи, бяха яхнали търпеливите си добичета. Гледката бе наистина великолепна, особено поради безбройните знамена, развети над конницата — върху някои от тях имаше огромни рисунки на прочутия държавник и на Голямото каменно лице, които като двама братя се усмихваха приятелски един на друг. Ако можеше да се вярва на портретите, трябва да се признае, че взаимната прилика бе наистина поразителна. Не бива да забравяме да споменем, че имаше и духова музика, която караше планинското ехо да усилва и преповтаря високите триумфални трели, така че ефирните вълнуващи душите звуци се пръскаха по всички върхове и падини, сякаш всяко кътче на родната долина надигаше глас да поздрави изтъкнатия гост. Най-величественият ефект се получи, когато ехото върна мелодията от далечната планинска бездна, защото изглеждаше като че самото Голямо каменно лице преповтаря триумфалните звуци в потвърждение на това, че най-после човекът от преданието се е явил.
През цялото време хората подхвърляха шапките си и викаха с такъв заразителен ентусиазъм, че сърцето на Ърнест се разгорещи и той също започна да подхвърля шапка и да вика по-силно от всички:
— Ура! Ура за великия мъж! Ура за Каменоглав! — Все още обаче не го бе видял.
— Ето го! — развикаха се застаналите близо до Ърнест. — Ето! Ето! Погледнете Каменоглав и после вижте Стареца от планината и кажете не са ли като двама братя близнаци!
В средата на пищното войнство се движеше открит файтон, теглен от четири бели коня. Във файтона, оголил масивната си глава, седеше прочУтият държавник — Каменоглав собственолично.
— Признай — обърна се към Ърнест един негов съсед, — Старото каменно лице най-сетне намери двойника си!
Трябва да се признае, че при първия поглед към лицето, което се усмихваше и кланяше от файтона, Ърнест си въобрази, че съществува прилика между него и стария близък лик от планинския склон. Челото с неговата масивност, широта и благородство, както и всички останали черти бяха наистина смело и ярко изсечени, сякаш подражавайки не просто на герой, а на някакъв титан. Но възвишеността и величието, внушителният израз на божествена отзивчивост, които озаряваха планинския образ и придаваха на огромната гранитна маса дух, напразно биха били търсени тук. Нещо липсваше по начало или пък си бе отишло. Ето защо изключително надареният държавник постоянно имаше отегчен израз в хлътналите си очи, като някакво дете, чиито играчки отдавна не са за неговата възраст, като човек с огромни възможности и дребнави цели, чийто живот въпреки всичките високи постижения бе останал празен и безцелен, защото никакъв висок идеал не го бе свързал с действителността.