Въпреки това съседът на Ърнест го мушкаше с лакът и настояваше за отговор.
— Признай! Признай! Не е ли той точно като портрет на твоя Старец от планината?
— Не! — отвърна безцеремонно Ърнест. — Приликата, която виждам, е незначителна, ако изобщо я има.
— Толкова по-зле за Голямото каменно лице! — отвърна съседът и пак поде вика в прослава на Каменоглав.
А Ърнест се извърна натъжен и почти обезверен — това бе най-горчивото от всичките му разочарования: да види човек, който би могъл да изпълни поверието, а не бе пожелал да стори това. През това време конницата, знамената, музиката и файтонът отминаха, сподирени от гласовитата тълпа, като позволиха на праха да слегне и пак да открие Голямото каменно лице, с величието, което излъчваше от незапомнени времена.
— Ей, Ърнест, ето ме! — сякаш шепнеха благите устни. — Аз чакам по-дълго от тебе и пак не ми е омръзнало. Не бой се — човекът ще се яви.
Годините тичаха напред, като се настъпваха по петите в бързината си. Започнаха вече да носят бели кичури и да ги пръскат из косата на Ърнест, издълбаха благородни бръчки върху челото му и бразди по бузите. Той бе остарял. Но не напразно — мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите бяха надписи, издълбани от Времето, оставило в тях хроники на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот. А Ърнест вече не бе неизвестен. Без да се бори за нея, без да я търси, славата, която мнозина гонят, бе дошла и го бе направила прочут по широкия свят, отвъд границите на долината, в която така скромно бе живял. Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да видят Ърнест и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора — идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено — от някакво вечно и близко божество, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, Ърнест приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години, и открито беседваше с тях за онова, което лежеше на повърхността или бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му се зачервяваше, без той да разбере, и грееше към тях с някаква мека вечерна светлина. Потънали в размисъл върху задълбочеността на тези беседи, гостите му поемаха по своя път и като минаваха през долината, спираха да погледнат Голямото каменно лице, като си мислеха, че са видели някъде неговото човешко подобие, но не можеха да се сетят къде.
Докато Ърнест растеше и остаряваше, щедрото Провидение бе дарило света с нов поет. И той бе роден в долината, но бе прекарал по-голямата част от живота си далеч от този романтичен край, леейки сладката си песен сред шума и врявата на градовете. Планините, които му бяха близки в детството, често издигаха заснежени върхове в прозрачната атмосфера на стиховете му. Не бе забравено и Голямото каменно лице — поетът го бе увековечил в една ода, достойна да бъде произнесена от собствените му величествени устни. Можеше да се каже, че този човек се бе спуснал от небето, обсипан с чудесни дарби. Ако възпееше някоя планина, погледите на всички съзираха някакво по-голямо величие, полегнало или извисено към хребета си, отколкото бяха свикнали да виждат преди. Ако тема му станеше някое красиво езеро, над него се спускаше небесна усмивка, за да грее вечно на повърхността му. Ако пък възпееше старото огромно море, дълбоката бездна на страховитата му пазва сякаш се надигаше, покъртена от чувството на песента. Така светът доби нов и по-добър вид от часа, в който поетът го благослови с щастливия си поглед. Това бе дар от Създателя — последно докосване до собственото му творение. Светът не бе довършен преди да се появи поетът, за да може той да го пресъздаде и допълни.