— Бащата на английската поезия.
— А, този Чосър ли?
— Точно този. Чел ли си го напоследък? Питам, защото ако е така, тя ще ти напомни за „Стопанката от Бат“. Познаваш тоя тип — остроумна, жизнерадостна и енергична.
— Боже господи! Упорита?
— Да, предполагам, че може да се каже.
— Не я ща в Мелингъм!
— Помисли добре, Крипс.
— Не я ща!
— Решил си твърдо?
— Да. Ти не разбираш, Бил. Ти си едър, силен, здрав и не маеш какво е да имаш слаби нерви. Една упорита жена може направо да ме вкара в лудницата.
— Е, жалко, защото тя щеше да плаща двойна тарифа. Хоумър е бъкан с пари и иска да настани сестра си преди да замине за Брюксел. Той е член на П.Е.Н. и трябва да присъства на Конференцията, която ще се проведе там и затова успях да ти издействам такива условия.
Известно време Криспин седеше мълчалив, потънал в мислите си. След това изпъшка едно „Ох!“ и едносричието ясно показа, че стоманената му решителност се пречупва под ударите на тежки размишления. Пророни едно „Добре, нека да дойде“, но в гласа му не звучеше никаква приповдигнатост и продължи с това как биха реагирали останалите наематели, наслаждаващи се на гостоприемството на Мелингъм Хол.
— Да вървят по дяволите всички наематели! Да върви по дяволите и Мелингъм! Да можех да го продам това противно Място.
— И защо не го продадеш?
Криспин се затресе в оня смях, който обикновено наричат безрадостен. Уилоуби го изгледа разтревожено.
— Пак ли се обажда астмата? — попита той загрижено.
— Не. Смеех се.
— Сигурен ли си? Не ми звучеше като смях.
— А може би ще проявиш любопитство да разбереш какво ме кара да се смея. „И защо не го продадеш?“ ме питаш ти така безгрижно, все едно ей така мога да сложа Мелингъм на тезгяха и — хоп! — готово. Кой в днешно време иска къща, която е на сума ти мили откъдето и да е и е с размерите на Бъкингамския дворец? Ами погледни само колко средства поглъща. Ремонти, ремонти, постоянно ремонти — покривът, стълбището, таваните, канализацията, водопроводът, няма край. А това е само отвътре. Навън дърветата трябва да се подкастрят, сума ти декари трева не щат да се косят сами, а езерото пуска зловония до небесата, ако не се почиства от водорасли всеки втори четвъртък. Ами арендаторите? Тези фермери по цяла нощ сън не ги хваща да измислят още нещо да те изръсят с повече пари. Това е напълно достатъчно да подлуди човек. Помня, когато бях момче, татко ме взимаше на разходка из парка на Мелингъм и казваше: „Някой ден, Криспин, всичко това ще бъде твое“. Трябваше да добави: „И нека Господ се смили над душата ти“. Бил, можеш ли да ми заемеш двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса?
Нещо подсказваше на опитния Уилоуби, че това вайкане няма как да не кулминира в подобен въпрос и той не показа някаква изненада или пък вълнение. Беше свикнал да се среща с хора, желаещи да споделят парите му. Но педантичното изреждане на цифрите леко възбуди любопитството му. Повечето от желаещите да му станат длъжници не бяха толкова прецизни.
— Странна сума — каза той.
— За работниците по ремонта.
— Не могат ли да почакат?
— Чакат вече две години.
— Значи вече са свикнали да чакат.
— Не се шегувай, Бил. Няма нищо лошо в това човек да се пошегува понякога, но за мен нещата са много сериозни. Изпратили са човек при мен и сега е в къщата.
— Искаш да кажеш съдия-изпълнител?
— Да. Ужасна ситуация. Живея в постоянен страх, че наемателите ще разберат във всеки момент.
— Мисля, че добре ще се повеселят.
— Всички ще напуснат.
— Глупости!
— Не са глупости, ще напуснат. Така че, ако не ми дадеш тези пари…
— Разбира се, че ще ти ги дам. Ти как щеше да постъпиш на мое място? Въпреки че ми се вижда странно да имаш съдия-изпълнител в имението. Жалко, че ще го изтървеш.
Криспин преглътна шумно и мъчително като булдог, който се опитва да погълне котлет, чийто размери е подценил. Беше ясно, че от прегърбените му плещи падна голям товар, но смесен с радостта, облекчението и въодушевлението от получената така необходима сума, все пак си оставаше празнотите от усещането за прекалената лекота, с която бе получена още в момента, в който бе отправена молбата. Същото чувство изпитват и арабските търговци по пазарите на Изтока, когато нетърпелив клиент отказва да се пазари. Криспин очакваше продължителни обяснения, уговорки и молби и за момент чувствата му бяха като на човек, който, слизайки по стълбите в тъмното, посяга да стъпи на последното стъпало, а го няма. След това радостта, облекчението и въодушевлението надделяха и той ги изрази накуп в един-единствен вик .
— Това е невероятно от твоя страна, Бил! Ти ми спаси живота.