— Само още един пример за това как се държа още от вчера следобед. Чел ли си някога „Оливър Туист“?
— Предполагам като малък.
— Помниш ли братя Чирибъл?
— Смътно. Нещо като застаряващи бойскаути май, а?
— Точно така! И след вчера следобед аз съм като двамата събрани в едно.
— Какво се е случило вчера следобед?
— Виж това.
Криспин погледна малкия предмет без особен ентусиазъм. Беше миниатюра на слабичко момиче в облекло от миналия век, а слабичките момичета никога не бяха го привличали. Винаги беше предпочитал по-заобления тип. И двете дела за нарушено обещание за брак в младостта му бяха повдигнати от адвокатите на представителки на средно-тежката категория. Беше трудно да каже каквото и да е и затова започна да издава непонятни звуци, все едно си прочистваше гърлото.
Уилоуби продължи:
— Нашата пра-прабаба.
— О?
— Освен ако не е пра-пра-пра или даже още по-пра. Никога не съм бил добър в уточняване на тоя вид връзки. Кога беше живял Гейнсбъро (Томас Гейнсбъро, 1727–1788, английски художник и един от основателите на Кралската Академия, бел. пр.)?
— По времето на Регентството, май.
— И аз така мисля. От него е. Казва се „Момичето в синьо“. Нашата прапрабаба и сестра й са били близначки и той е нарисувал миниатюри на едната в синьо, а на другата в зелено. Имам другата от години и заради тази съм претърсил цялата страна. Открих я вчера в Сотби (голяма аукционна къща в Лондон, бел. пр). Наложи се да наддавам с доста желаещи, които разбраха колко много искам да я имам и само надигаха цената, но най-накрая им натрих носовете и я получих.
Криспин с мъка задържа въздишката си. Разумът му говореше, че всеки, който е богат колкото Бил, има пълното право да колекционира каквито си иска предмети, дори и да не бяха нищо особено и може да натрива носовете на когото си иска, щом покачват цената на любимия предмет, но усети болка, щом си помисли за парите, които можеха да потеглят в негова посока, а вместо това се прахосваха по разни миниатюри на пра-прабаби.
— Но стига съм ти досаждал с моите малки триумфи — каза Уилоуби. — Сега ще подпиша този чек.
— Много мило от твоя страна, Бил.
— Нещо обикновено за нас, Чирибъл. Заповядай.
Криспин пое безценното листче хартия, погали го за момент като майка своята първа рожба и го постави в джоба най-близо до сърцето. В този момент вратата откъм стаята на Ашби или пък на Пембертън се отвори и от процепа се подаде една глава.
— Може ли за минутка, Бил? — каза главата.
— Нещо по Делахей?
— Да. Само две неща да уточним заедно.
— Както се чувствам днес — каза Уилоуби, — нямам нищо против да уточним и три, и четири неща. Ей сега се връщам, Крипс.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Въпреки че Криспин винаги се радваше на компанията на брат си Уилоуби, внезапното му лишаване от нея ни най-малко не намали приятната топлина на щастието, която въпросната им среща вля във вените му. Той не беше добре запознат с творчеството на поета Браунинг (Робърт Браунинг, 1812–1889, английски поет; освен с драматичните монолози, в които е ненадминат, поезията му е характерна с нежност и състрадание, бел. пр.), но ако беше, щеше напълно да се съгласи с него и особено с онази известна песен на Пипа, че Бог си е на небето и всичко със света е наред. По-синтезирано не би и могъл да се изрази. Случайно беше малко по-добре запознат с псалмите, особено тези за радостта, която идва сутрин, и беше готов за продължителен и разгорещен спор с всеки, който твърди противното — с две думи, той беше в прекрасно настроение, дори беше накривил шапката си в хармония с душевното си състояние.
Трябва да отбележим, че това приповдигнато настроение беше в най-дълбокия смисъл триумф на духа над материята, понеже беше дошъл в Лондон със схванат врат, резултат от стоенето на течение, с което домът на неговите предци наистина изобилстваше. По време на пътуването във влака това му причиняваше откровена болка, но сега той откри, че ако си държи главата съвсем неподвижно и продължава да мисли за чека, който прошумоляваше в джоба му, болката на практика изчезваше.
Изоставен от Уилоуби, той започна да прави това, което правят повечето хора, когато са оставени сами в непозната стая. Без да забравя да държи главата си изправена, Криспин обикаляше насам-натам, надзърташе тук, подушваше там, разгръщаше книжа и се зачуди как ли действа диктофона на бюрото; и тъкмо приключваше с инспекцията на книгите по право, подредени по рафтовете, мислейки си, че няма да е лошо и той да ги изчете някой ден, когато вратата към чакалнята се отвори и нещо доста солидно нахълта с голяма скорост.