— Дойдох да взема някой и друг долар назаем. Ошушкаха ме цялата.
— Пазарувала ли си?
— И дадох своята лепта в помощ на закъсалите граждани на Лондон. Сигурно има нещо у мене, което привлича просяците както валериан — котка и се разделих и с последната си монета. Ако не ми услужиш, ще трябва да прескоча обяда днес. Полезно е за фигурата, разбира се, но не е приятна перспектива.
— Скъпа Барни, разбира се, че ще обядваме заедно.
— Никога не връщаш от прага хората, изпаднали в нужда, а?
— Нали няма да имаш нищо против, ако и племенникът ми е с нас?
— Нямам нищо против и страхотии от космоса, щом ще има много за ядене и пиене.
— Ще има. Имам повод да празнувам. Току-що купих „Момичето в синьо“.
— Коя е тя?
— Миниатюра от Гейнсбъро. Облечена е в синя рокля и затова покойният Гейнсбъро, понеже се чудел за подходящо име, я нарекъл „Момичето в синьо“.
— Много умно от негова страна. Ум като бръснач имат тези художници. Къде ще обядваме? Извинявай, че пак подхващам темата, но умирам от глад.
— В „Савой“.
— Ще успеем ли да стигнем дотам преди да припадна?
— Аз съм готов. Излизам на обяд, Мейбъл — извика Уилоуби, когато минаха през чакалнята.
— Бон апети, господин Скроуп.
— Мили боже! Френски, бонжур-монжур.
— И ако някой го търси — добави Барни, — кажете му че участва в една оргия и няма никакъв смисъл да го чакат, и като едва ли ще изтрезнее в следващите няколко месеца. Ще празнува. Съвсем наскоро е купил „Момичето в синьо“.
ГЛАВА ПЕТА
Банкетът по повод честването оправда всички обещания на Уилоуби. Той свърши някъде около три и половина. Уилоуби се върна в офиса си, Джери в жилището си, а Барни продължи своята изследователска мисия из Лондон. Брат й Хоумър в същото време говореше с Вера Ъпшоу пред книжарницата на Фланъри енд Мартин на площад „Слоун“, където току-що се бяха срещнали.
В тяхната среща нямаше нищо случайно. По-скоро бихте открили една от проявите на неизбежното, нещо толкова характерно за древногръцката трагедия. Площад „Слоун“ не е чак толкова далеч от площад „Челси“ и за който и да с от посетителите на Уилоуби в офиса му на площад „Челси“ 31 е съвсем естествено да влезе в книжарницата на Фланъри енд Мартин, ако иска да си купи книга. Хоумър, който беше чел и се възхищаваше от „Утрото започва в седем“, имаше огромното желание да се сдобие с продължението — съвсем наскоро излязлата „Нарцисови дни“. А що се отнася до Вера, апартаментът, в който живееше с майка си, беше съвсем наблизо, точно на ъгъла и тя доста често се отбиваше в книжарницата, за да хвърли по един поглед и да провери дали има в наличие екземпляри от рожбите на нейното творчество. Този ден тя беше дошла в ранния следобед и беше все още там, когато Хоумър също влезе.
Възпитаният млад управител на магазина предпочиташе да я вижда как си отива, отколкото как идва. В началото на познанството им бе очарован от нейната заразяваща красота, но вече изпитваше панически страх от посещенията й. Когато тя коментираше липсата на екземпляри на „Нарцисови дни“, беше невъзможно да я убеди, че той не е отговорен за търговската политика на фирмата, а и господин Фланъри и неговият партньор, господин Мартин, никога не го канеха да присъства на обсъжданията по повод с какви книги да заредят книжарницата си. Естествено, изгряващата звезда никога не намираше обясненията му за логични и му го казваше право в очите.
Младежът бършеше потно чело и се чудеше какво го е накарало да приеме тази работа при положение, че имаше толкова голямо търсене на здрави, млади мъже за чистачи на улиците, а Вера бе впила взор в рафтовете с белетристика от по-стара реколта, за да провери да не би „Нарцисови дни“ да й е убягнала по погрешка, когато вратата се отвори, пропускайки горещ полъх въздух и нещо ниско, дебело и американско, което на пръв поглед приличаше на ходещи очила с рогови рамки. След кратък поглед, който никак не възбуди любопитството й, тя не му обърна повече внимание. Ниските дебели американци не предизвикваха у нея никакъв интерес — без значение дали носят очила с рогови рамки или не. Едва когато той се обърна към продавача с потресаващите слова: „Имате ли книгата «Нарцисови дни» на Вера Ъпшоу?“, тя се обърна към него, устните й се разделиха, очите й се уголемиха, а красивото й тяло се разтрепера, все едно някой майтапчия я беше докоснал със силен източник на електричество. Съмнявам се дали е имало някога по-развълнувано момиче от времето на индианските бунтове, когато пленената девойка чувала бойната тръба на американската кавалерия — предвестник на неизбежното спасение.