Младият управител също не остана равнодушен към сцената. Обземаше го подозрението, че неговите работодатели гледат на бизнеса си малко през пръсти. Едва ли ентусиазмът на Вера беше рутинен етюд, който редовно играеше по лондонските книжарници, а и мъжът зад очилата едва ли бе нейният чичо, баща или някой друг близък роднина и неочакваното желание за екземпляр от „Нарцисови дни“ би могло да стане началото на едно голямо пазарно търсене, първите капчици, които предвещават големия потоп. С думи прости — ако един нисък шишко иска да прочете „Нарцисови дни“, кой би могъл да твърди, че няма да пожелаят и други?
Тази мисъл го разтърси, но той успя да запази самообладание. Признавайки с огромно съжаление, че в момента книгата е изчерпана, той предложи на Хоумър да я поръча специално за него, предложение, на което Хоумър отказа, обяснявайки, че още на следващия ден ще напусне Лондон. Тогава предложи вместо нея „Моят живот на игрището за голф“ от Санди МакХутс (пред Колин Джефсън) и „Спомени за театъра“ от Мадам Флора Феи (пред Реджиналд Трисилиан), но от това нищо не излезе и Хоумър беше вече вън на тротоара, готов да се отправи към площад „Челси“, когато чу глас:
— Извинете.
Щом се обърна, Хоумър застина на мястото си като герой от приказка, омагьосан от зла вещица.
В живота си Хоумър не бе срещал много красиви момичета. Той не излизаше често вечер, почти никога не ходеше по празненства, където този вид фауна изобилства, а в работно време шансовете на един адвокат на компания да срещне Причината за Троянската война са силно ограничени. В резултат на това впечатлението от Вера Ъпшоу беше наистина разтърсващо. Той зяпаше онемял като очилата риба и затова се наложи тя да започне разговора. Заговори делово и без капчица женски свян. Ако трябва да бъдем критични, държанието й бе по-скоро твърдо и властно. Читателската й публика не беше чак толкова голяма, че да си позволи да изпусне току-така един потенциален почитател.
— Стори ми се, че ви чух да се интересувате от „Нарцисови дни“ — решително започна тя.
Гласните струни на Хоумър не бяха в най-бляскавата си форма, но той успя, макар и с неестествено дрезгав глас да отговори, че това е самата истина, добавяйки, че в книжарницата я нямат.
— Зная, че я нямат — каза Вера с горчивина в гласа. — Тук книжарниците се водят толкова немърливо. И в Америка ли е така?
Малко учуден от нейната проницателност по отношение на националността му, Хоумър отговори, че винаги е намирал нюйоркските книжарници на задоволително ниво. Но в същото време не смяташе себе си за редовен читател, защото рядко четеше нещо различно от правна литература.
— Аз съм адвокат на една компания. Моята литература е предимно професионална — каза той.
— Отдавна ли сте в Англия?
— Само от няколко дни. Но, разбира се, това не е първото ми посещение. Лондон винаги ми е харесвал.
— Може би вашата съпруга предпочита Париж. С повечето американки е така.
— Аз не съм женен.
— О, всъщност ви спрях, защото ще ми бъде много приятно да ми позволите да ви подаря един екземпляр от „Нарцисови дни“.
— Не, не, моля ви. Не бих си и помислил.
— Имам няколко. Аз съм авторката.
Очите на Хоумър се издуха до големината на стандартни топки за голф. Той раззина с удивление уста и проломоти:
— Наистина ли?
— Това е втората ми книга — скромно и колкото можеше естествено призна Вера. — Първата излезе миналата година и се казва…
— „Утрото започва в седем“ — прошепна Хоумър набожно.
— Не казвайте, че сте я чели.
— Чел съм я няколко пъти.
— Но тя не е издавана в Америка.
— Един приятел англичанин ми я изпрати.
— И наистина ли ви хареса?
— Мисля, че е възхитителна.
— Колко приятно и колко странно.
— Моля?
— Казахте, че четете предимно правна литература.
— Освен когато ми попадне „Утрото започва в седем“ — каза Хоумър, замалко да добави и „скъпа госпожице“. — Правя изключение за очарователните, прекрасните, божествените творби, които ме карат да се чувствам така, все едно съм седнал до бълбукащо поточе, заслушан в сребристата бистрота на мелодията му. Толкова малко книги днес притежават това качество — очарованието.
„Добре казано“ — помисли си Хоумър. Вера също. Имаше няколко рецензии за „Утрото започва в седем“, но предимно в незначителни провинциални вестници и то неща от сорта на „ще ви помогне да убиете един час от свободното време“ и „става за четене“. А Хоумър разбираше от книги.
— Говорите като поет — каза тя, усещайки за първи път, че аурата на богатство, която се носеше над него като прекрасен аромат, не беше единственото му положително качество в нейните очи и тя го дари с един от онези разтапящи погледи, които действат на чувствителните мъже толкова зашеметяващо колкото би им подействал и къч на муле.