— Разбирам, но дори и така да е, какво, за бога си се захванала с него, при положение, че можеш да имаш този чудесен адвокат на компания, който притежава сигурно сто пъти повече. Не бих казала, че госпожа Хоумър Пайл звучи много мелодично, но бих те посъветвала настоятелно да го приемеш. Не те моля да го обикнеш, разбери ме правилно. Самата аз за малко да се омъжа по любов, когато бях млада и глупава, но успях навреме да се опомня от еуфорията и да видя, че няма никаква перспектива. В един брак най-важното нещо е взаимното уважение. Пайл те уважава, нали? Разбира се, че те уважава. А не ми казвай, че и ти не уважаваш човек, който печели по толкова много пари. Освен това ще бъдете заедно в Брюксел за не знам колко си време. Да добавим, че ставаш все по-хубава от ден на ден. А един мъж, който пише стихотворения, не би отказал никаква покупка на любимата. Ами значи, кошницата е вече оплетена. Такъв сценарий в Холивуд щеше да изисква поне шест мениджъри и петнайсет сценаристи. Не губи време, миличката ми. Вдигай телефона и му кажи на твоя възлюбен младеж, че всичко е свършено. Аз и без това не разбрах какво изобщо харесваш в него.
Няма дъщеря, която не би се развълнувала от такъв възхитителен съвет и то от майка, която знае кое е най-доброто за детето й. Вера бе развълнувана, но въпреки това у нея остана известна доза съмнение.
— Но как бих могла? Не зная какво да му кажа.
Мадам Флора се усмихна нежно. Ставайки от фотьойла, тя прегърна нежно своето момиченце и я целуна, както беше целувала десетки дъщери в десетки продукции още от времето, когато неумолимите години й бяха наложили амплоато на майка.
— Не тревожи красивата си главичка за това, миличка. Аз ще се оправя с телефонния разговор. Казваш, че няма да намериш подходящите думи. С мен не е така. Подходящите думи са последното нещо, което би ми убягнало. Знам отлично как ще се развие сцената. Аз му казвам, че той е слаб, а на теб ти трябва силен мъж за съпруг, защото имаш нужда от някой, който да те направлява и да е способен да взима важни решения. Така и така, ще му кажа, и така и така, и накрая ще завърша с това как за теб той винаги ще остане един скъп приятел и ще следиш кариерата му с неподправен интерес. Някакви въпроси?
— О, мамо! — промълви Вера.
Полицаят на ъгъла, наблюдавайки как Хоумър се отправя на път обратно към площад „Челси“, доста се колебаеше дали да го настигне и да го накара да се завърти три пъти, тъй като го бяха обзели силни подозрения, че господинът е закусил с нектара на боговете и райско мляко. Само фактът, че носеше очила и шапка донякъде уталожваше съмненията, породени от блесналите му очи и веещата се коса. Той наистина беше в приповдигнато настроение, сякаш то-ку-що беше получил шестцифрен хонорар за преговори за сливане между две мултимилионни компании.
Посещението му в дома на Мадам Флора Феи и дъщеря й Вера беше триумфален успех. Беше очаквал, че престоят му ще трае не повече от няколко минути, а те го бяха задържали почти два часа и всичко там беше чудесно, наистина чудесно.
Мадам Флора му се стори очарователна. Доста често актриси с нейната известност са склонни да се държат хладно и дистанцирано към онези, които са чужди на тяхната разредена атмосфера като адвокатите, например, но тя веднага щом бе осведомена за професионалните му занимания, започна да се държи с него сърдечно като никой друг. Дори показа жив интерес към прозаичната му работа. Едва сега Хоумър разбра защо в продължение на толкова много театрални сезони боготворящата я публика падаше в краката й и ако някой наистина заслужаваше титлата Мадам, това не можеше да бъде никой друг освен госпожа Флора Феи.
А що се отнася до дъщеря й Вера, тя беше за него истинско откровение. Първата му работа сега беше да се прибере вкъщи и да напише стихотворение, вдъхновено от нея.
Барни влезе, когато той довършваше творбата си и той я поздрави по официалния и малко хладен начин, по който винаги го правеше.
— А, Бернадет.
— Здравей, Хоумър.
— Как прекара днес деня?
— Прекрасно.
— Къде беше?
— Насам-натам, разглеждах забележителностите. Понапазарувах малко.
Хоумър подскочи ужасен, изпускайки писалката, която му помагаше да изложи душата си върху хартия.
— Нали не си…?
Тя го дари със снизходителната усмивка, която обикновено пазеше за глупавите бръщолевения на доктори, които казваха, че пуши твърде много.
— Не, не, всичко си платих в брой. Изобщо не беше прав за „Гилденщерн“. Постоянно ти повтарям, че беше просто един експеримент. Не знам защо, но си помислих за леля Бетси и си казах, че щом тя е успявала да клъвне разни неща под носа на детективите в универсалните магазини, аз също би трябвало да мога, така че се пробвах. Беше грешка, разбира се, сега го разбирам. Може би щеше да е по-добре да не правя този опит. Но как можех да зная, че онези типове имат очи и на гърба си?