Обяснението, което предложи, беше същото, което Хоумър бе изложил пред Дуейн Стотълмейър в началото на разговора им, но тогава не вярваше и на една думичка от казаното — не вярваше и сега. Той беше убеден, че сестра му, като споменатата вече леля Бетси, имаше някакъв умствен или друг недостатък, който правеше всяко нещо, недостатъчно добре заковано, неустоимо привлекателно за нея. Благодарността му към Дуейн за възхитителното му предложение растеше от ден на ден и той силно се надяваше следващата му протестна песен да намери някой по-състрадателен издател, някой възпитан в същите ценности като Дядо Коледа, особено когато става дума за изплащането на хонорара. Благодарение на Дуейн, Бернадет щеше още утре да бъде в безопасност в Мелингъм Хол, далеч от коварните изкушения на универсалните магазини.
Барни, след като изясни мотивите си да мине по-тънко в магазина „Гилденщерн“, смени темата на разговора. И без това не проявяваше някакъв особен интерес към дискутирания в момента проблем.
— Между другото — каза тя, — запознах се с Криспин, брата на Бил Скроуп, собственика на Мелингъм Хол.
— Така ли? И къде се запознахте?
— В офиса на Бил. Бях наминала да му покажа една миниатюра, която бях купила за няколко шилинга в една книжарница, понеже знаех, че колекционира такива боклуци, но той веднага ми показа друга, която току-що бил купил за колосална сума. Спомена ми, че била от Гейнсбъро, мисля, че това беше името, но както и да е — във всеки случай един от най-добрите. И, естествено, не му показах моята находка. Щеше да бъде все едно да вкарам някой помияр на кучешка изложба в Уестминстьр.
— Как ти се стори господин Криспин Скроуп?
— Сладур. Станахме даже нещо като приятелчета.
— Добре, добре. В такъв случай можеш да си сигурна, че ще си прекараш чудесно в Мелингъм Хол — заключи с облекчение Хоумър.
Облекчението му трая чак до часа за вечеря, понеже тогава отстъпи мястото си на нарастващото безпокойство. А то бе причинено от изразения ентусиазъм на сестра му Бернадет по повод миниатюрата на Гейнсбъро.
Изложена на показ от Уилоуби, с лесноизвинимата гордост на колекционера, миниатюрата предизвика от нейна страна поток от забележителни комплименти. Гейнсбъро само да беше ги чул, щеше да разбере, че въпреки сам да знаеше колко е добър, никога не е предполагал колко добър е бил в действителност. Наричаше въпросната картина прелестна, момичета беше с неземна красота, въпреки че се нуждаела от по-обилно ядене, за да се позакръгли малко. Тя се пресегна към миниатюрата, за да я разгледа по-отблизо и на Хоумър се стори, че забелязва в очите й странен блясък, който никак не му се хареса. Сигурно точно така са блестели — помисли си той, — когато е разглеждала щандовете на универсалния магазин „Гилденщерн“ и колкото и да беше възхитителна вечерята, която готвачът на Уилоуби се бе постарал да приготви, няма да е преувеличено да се каже, че всичко се превръщаше в пепел в устата на Хоумър. Той седеше и ронеше хляба в очакване да се случи най-лошото.
Когато вечерята приключи, Хоумър стана от масата с недостиг от протеини и въглехидрати, но преизпълнен с твърда решимост. Не му се нравеше това, което трябваше да направи, но знаеше, че е негово неотменимо задължение. Уилоуби трябваше да бъде предупреден и то веднага.
Възможността да го предупреди се появи, когато Барни отиде да си легне и той допиваше последното си питие в компанията на любезния домакин в неговия кабинет, който в това ергенско жилище беше центърът на вселената. Уилоуби, готов да се оттегли, бе станал от стола и поставяше миниатюрата върху полицата над камината, давайки по този начин възможност на Хоумър да захване темата.
— Нали не смяташ да я оставиш тук? — попита Хоумър.
— А къде другаде? — попита на свой ред Уилоуби.
— Мислех си, че ще заключиш някъде такъв ценен предмет.
Предложението се стори на Уилоуби забавно.
— Мислиш, че някой може да го открадне?
— Аз бих бил много внимателен, ако беше моя — започна отдалече Хоумър.
— Има алармена система на всички прозорци.
— Нима това е достатъчно? — Хоумър се сви като осолен охлюв при мисълта, че ще му се наложи да разкрие семейната тайна, но чувстваше, че ако признанието трябва да се направи, това беше моментът за един почтен мъж да го направи.
— Хрумвало ли ти е някога, Скроуп, да си зададеш въпроса, защо аз толкова настоявам да намеря някое далечно място и да изпратя там сестра ми? Можеш да си представиш колко мъчително е за мен да споделя това, но мой дълг е да те предупредя, че не е безопасно да я допускаш в близост до нещо ценно.