— Но защо точно вас?
— Ами… все някого трябва да упоят.
— Е, да, има го и това, разбира се. Така се е случило, че са попаднали на вас.
— Леля мисли, че си имат специален списък.
— Изглежда ли ви възможно?
— Леля казва, че всичко е възможно.
— Откъде е подадено писмото на тези адвокати? Не мислите ли, че много неща биха зависили от това? Искам да кажа, че ако е от „Джо Индуса, подземната бърлога до старата варница“, нещата биха изглеждали доста подозрителни?
— Не. Адресът си е наред — Бедфорд Роу. А и кантората звучи респектиращо. „Скроуп, Ашби и Пембертьн“. Писмото е подписано от Уилоуби Скроуп.
— Не може да бъде!
— И защо, мислите, че не може да бъде?
— Защото Уилоуби Скроуп ми е вуйчо — каза Джери и си помисли, че светът наистина е много малък.
— Наистина ли? И мислите, че с него всичко е наред?
— Той е прекрасен човек.
— И не упоява момичета с хлороформ?
— Не би си го и помислил. И през ум няма да му мине. Ако ви предложи питие, не се колебайте и пийте до дъно.
— Това е много хубаво. Вие ме успокоихте.
Гореспоменатият разговор ви го предаваме в този вид само за удобство. В действителност той не протече чак толкова гладко. Джери се бе отказал от първоначалната си идея да се почерпи с обяд, който по пищност би подхождал на римския император Вителий (Аулус Вителий, 15–69 г. от н.е., през 69 г.е провъзгласен за император от своите войници, но още същата година е разбит от Веспасиан, 9–79 г. от н.е., който, между другото, също е провъзгласен за император от войниците си, но е имал щастието да поимператорства цели десет години, бел. пр.), но беше вече повикал сервитьорите и бе направил поръчката си. В „Бариболт“ не е прието човек да отиде и само да си седи и да кибичи. Джери набързо привърши скромното си ястие и запали цигара, след като бе предложил и на събеседничката си.
— Колко хубаво, че леля не е тук — каза тя, изпускайки дим.
— Тя не одобрява пушенето, така ли? — запита Джери.
— Тя мисли, че може да причини диспепсия (лошо храносмилане, бел. пр.), безсъние, главоболие, отслабване на зрението, астма, бронхит, ревматизъм, лумбаго, ишиас и обриви по цялото тяло.
— Бих искал да се запозная с леля ви. Явно е интересна жена.
— Тя не би искала да се запознае с вас. Вие сте художник.
— А, да, ония руски принцеси. Прави ми впечатление на човек с пуритански разбирания. Защо трябва да се връщате при нея?
— Налага се. О, щях да забравя. Нашата вечеря.
— Броя минутите.
— Боя се, че трябва да изброите още малко, защото се налага да я отложим. Джери настръхна.
— По дяволите, ако ми позволите да използвам фразата. И защо? — повиши глас той.
— Бях забравила, че в петък е рождения й ден. Какво ще кажете за събота?
— Нека да е в събота — въздъхна Джери, — тогава, щом трябва, но все пак казвам „по дяволите“.
— „Бариболт“, осем часа.
— Отлично.
— Разбрахме се. А сега трябва да тръгвам. Ако не се видя с вуйчо ви веднага, ще изпусна единствения свестен влак следобед. „Бедфорд Роу“ наблизо ли е?
— Не много.
— В такъв случай, по-добре да ми поръчате такси.
Таксито изчезна по пътя, а Джери закрачи към апартамента си. Трябваше. „Бариболт“ беше изчерпал голяма част от финансите му, а таксиметровите шофьори никак не са склонни да приемат заплащането вместо в брой, в чар и добро възпитание.
Но той би вървял пеша дори и джобовете му да преливаха от пари, защото искаше да огледа проблема си от всички ъгли, а Джери мислеше винаги по-добре, когато бе в движение.
А това беше проблем, който изискваше мобилизация на целия му мисловен потенциал, умствен капацитет и другите подобни наличности. Току-що приключилата среща беше задълбочила убеждението му, че на света има само едно момиче, ча което би могъл да се ожени, а за момента не виждаше никаква възможност да избегне брака с друго. Истинска задънена улица. Може би цар Соломон би намерил изход от положението, но младият Джери засега не виждаше такъв. Пристигайки вкъщи, той седна и продължи с мисловните напъни. Спомни си една оперета, в която комичният герой, когато дяволитата прислужница му напомни, че са сгодени, беше казал: „Забравих да ти кажа, че годежът е развален“ и със завист си помисли колко просто и лесно решаваха такива проблеми в оперетата. В този момент телефонът иззвъня и по жицата потече мелодичният глас на Мадам Флора Феи, която скоро щеше да му стане тъща. Обаждането й беше доста изненадващо, защото тя нямаше навика да говори с него по телефона. Напротив, Мадам винаги го оставяше с впечатлението, че изпитва отвращение при всяка среща с него.
— Джералд? Добър ден, Джералд — изгука бъдещата му тъща. — Надявам се, че не те откъсвам от работата?