— Някакви обаждания? — попита тя и Пърси отговори, че е имало само едно.
— За господин Скроуп?
— Ъ-хъ.
— Надявам се, че по телефона не си казвал „Ъ-хъ“. От кого беше?
— Прозвуча ми като Байл. Беше пиян.
— Какво?
— Чу много добре. Беше се гипсирал здраво.
— Защо мислиш така?
— Заради това, което ми каза. В началото не го усетих. Уж си беше наред, когато попита за шефа, нито хълцаше, нито нищо. Казах му, че шефа го няма и ако иска да остави съобщение. И тогава познай какво.
— Какво?
— Каза ми: „Да, сложих Мини Пурата в средното чекмедже на бюрото“.
— Пърси, измисляш си.
— Честна дума, заклевам се, че не. Точно това ми каза. Записах го даже.
— Мини Пурата?
— Ъ-хъ.
— Сложил я е в средното чекмедже на бюрото?
— Ъ-хъ.
— Как можеш да напъхаш едно момиче в средното чекмедже на едно бюро. Няма да се събере там.
— А, може, ако първо я нарежеш на парчета. Но си мисля, че това бяха пиянски бръщолевения на някой, който се е наливал цял ден като моряшки търбух, така че не си го сложих много на сърце.
— Да, наистина, всякакви ги има на този свят, нали? — каза неодобрително Мейбъл. — Само си представям каква ли картинка е изглеждал. Е, нямам намерение да безпокоя господин Скроуп с глупости, когато се върне и без това едва ли такива пиянски брътвежи ще му говорят нещо. Значи, нищо не се е случило, нали, Пърси?
И Пърси се съгласи, че така ще постъпят най-добре.
ГЛАВА ОСМА
В малките английски селца от типа на Мелингъм в долината, което беше толкова малко, че в пощата се продаваха бонбони и кълбета прежда и имаше само един оазис — „Гъската и гъсока“, където човек можеше да се поосвежи и ободри с едно питие след измерителния ден, най-важната персона — персоната с главно „П“ — винаги е собственикът на Голямата къща. Той е този, та дори да се казва Криспин Скроуп, за когото се предполага, че носи на раменете си по-умна глава от останалите и към него се обръщат всички жители с жалбите и недоволствата си.
Това се канеше да направи и представителят на реда и законността в селото, полицай Ърнест Симс, в деня след пристигането на Криспин от Лондон. Внушителната му фигура, изваяна сякаш специално да поражда ужас в сърцата на злодеите, запъхтяно пристъпи входната врата на Мелингъм Хол. Икономът на Криспин, с когото си размениха по един леден поглед, го пусна да влезе. Като че ли двамата не бяха в много добри отношения.
— Здравейте, Ваша Уродливост — приветства го икономът. — За какво сте се дотътрили този път?
— Не е за ушите ви, Ваша Наглост — гласеше студеният отговор. — Искам да говоря с господин Скроуп.
— А дали той ще желае да говори с вас — продължи закачката си икономът, — ето това е въпросът. Добре, качете се горе и му развалете настроението за целия ден. Той е в библиотеката.
Библиотеката беше на втория етаж — просторна, но мрачна стая със стотици подвързани в телешка кожа книги, накацали като кокошки на полозите си, събрани още от времето, когато четящата публика си падаше по сборници с проповеди и все още не беше култивирала вкус към прекрасните творби за шпиони, гарнирани с някое и друго убийство. Естеството на писаното слово, на което бе собственик, винаги бе потискало Криспин, но пък си имаше и своята добра страна, защото помещението никога не ставаше обект на нашествия от страна на неговите гости. Това беше мястото, където човек можеше да се отдаде на мислите си без да се страхува, че някой ще го обезпокои, като му кихне в ухото.
Една скорошна финансова операция, от която се надяваше да извлече значителна печалба, не излизаше от ума на Криспин още откакто се върна от Лондон. Запален от увереността на Варни за сигурността на вложението и следвайки философията, че ако не участваш, няма да спечелиш, той заложи сто от двеста и трите паунда, шест шилинга и четири пенса, които бе получил от брат си Бил на победа за коня Братска любов в надбягванията в Нюмаркет.
Беше казал на Барни, че отдавна вече не се занимава със залагания, но това едва ли би могло да се нарече истинско залагане, толкова очевиден беше резултатът. Нека да погледнем фактите. Първо, какво беше показал Уилоуби с паричната си помощ, ако не братска любов? Второ, животното беше собственост на един приятел от ученическите години и щеше да го язди жокей, на който малкото име беше Бил. Че кой истински мъж, на когото в жилите тече кръв, а не вода, ще се направи, че не забелязва божественото предзнаменование в толкова много съвпадения?