Криспин се колебаеше. Всички ние си имаме своите тайни, които предпочитаме да не споделяме с никой, но в този момент той усети, че е на ръба да разкрие своята най-мрачна тайна. Веднага след това нуждата от съчувствие надделя над предпазливостта.
— Не мога да го уволня — изпъшка той и сякаш планина се смъкна от плещите му.
— И защо не?
— Защото той не е иконом.
— Но той се държи като такъв.
— Искам да кажа, че той не е истински иконом.
— Не ви разбирам.
— Нает е от фирмата, която се занимава с поддръжката на къщата. Дължа им много пари. Дългът е вече от две години. Изпратиха го тук и не мога да се отърва от него, докато не им платя. Той е нещо като съдия-изпълнител. Не знам дали си имате такива в Америка.
Барни не беше от жените, които лесно можеш да учудиш, но в този момент не можа да сдържи възклицанието си. Никога нямаше да й мине през ум, че тези неща продължават в почтените къщи в Англия. Мелингъм Хол й беше направил силно впечатление и току-що споделената тайна направо я шокира.
— Искате да кажете, че сте в банкрут?
— Не знам накъде да се обърна.
— Гръм и мълнии! И през ум не би ми минало. Сега не се учудвам, че не искахте да заложите на Братска любов. И какво смятате да правите?
— Нямам представа.
— Аз имам — на мига отговори Барни. — Трябва да се ожените за някоя дама с много пари.
— Коя би взела човек като мен?
— С такава къща? Десетки. Само трябва да пуснете обява в „Таймс“, че очаквате предложения и те ще се втурнат насам като лисици след невръстно пиле. Боже господи, човече, вие сте добър, интелигентен, разбран, трезвеник, честен и обичате животните. Вчера ви видях да си говорите с котката, дето се навърта наоколо и чух колко хубави неща й казахте. За нула време ще ви глътнат. И тогава ще можете да ръководите това място както си му е редът и ще можете да уволните този Чипъндейл. А между другото — допълни Барни, явно в стихията си на детектив от криминален роман, за който все още липсваха няколко парченца от пъзела, за да стане картината напълно ясна — защо този Чипъндейл се прави точно на иконом?
— Предложението беше негово. Каза, че няма да ми е приятно гостите да узнаят в качеството си на какъв е тук, така че ще играе ролята на иконом. Не се налага да му плащам нищо.
Сериозността, с която Барни обсъждаше тайната страна от живота на собственика на Мелингъм Хол, изведнъж отстъпи място на веселието. Смехът й със сигурност се чу в няколко съседни графства и подплаши всички налични пъдпъдъци.
— В такъв случай нещата се нареждат добре, според мен. Иконом, който работи без заплата и на всичкото отгоре не може да напусне! Ако разберат приятелите ми в Лонг Айлънд, ще им потекат лигите. За своите икономи се налага да плащат заплати колкото откуп за арабски принц и на всичкото отгоре никога не са сигурни кога верният служител ще се вслуша в зова на дивото и с кръвясал поглед ще напусне благородническия дом. Няма за какво да се тревожите. Вече се изяснихме, че можем да не обръщаме внимание на заплахите на Чипъндейл. Въздух под налягане. А като иконом си го бива. Живнете малко, Крипс, и се усмихвайте. От вас се иска само това. Ако крачите в живота с усмивка, ще се удивите колко много хора ще ви приближат и ще ви кажат: „На какво, по дяволите, се хилите? Какво толкова весело има?“ Ще намерите много нови приятели.
Този чудесен съвет, толкова прост и в същото време толкова практичен, би трябвало веднага да се приеме от човека, за когото беше адресиран, но дори и да се бе съгласил да закрачи в живота с усмивка, ясно беше, че няма да започне още в същия миг. А и появявата на намиращия се на служба при него съдия-изпълнител нямаше с какво да повиши настроението му. Възможно е Чипъндейл да има своя малък кръг от почитатели, които засияват още щом го зърнат отдалеч, но Криспин нямаше честта да е един от тях.
— Търсят ви по телефона, сър — каза Чипъндейл, незнайно откъде изплувал. Ако бяха насаме, той щеше да използва съвсем друго обръщение, но присъствието на Барни го възпря. — Представи се за брат ви.
Криспин хукна към къщата, последван от Чипъндейл, който се отправи към своето помещение, където имаше дериват. Икономът подслушваше всички телефонни разговори, защото човек никога не знае от кой храст може да изскочи заек.
— Бил? — вдигна слушалката Криспин.
— Ти ли си, Крипс?
— Гласът ти звучи странно, Бил. Да не се е случило нещо?
— Страшно си прав, че нещо се е случило. Проклетата Клейборн ми е откраднала „Момичето в синьо“ — избоботи Уилоуби. Устните на Чипъндейл се свиха в едно „Охо!“, докато устните на всеки по-емоционален човек биха промълвили „Боже мили!“.